Вратата, която никога не се отвори: Историята на една майка, останала зад прага

– Мамо, не идвай днес, имам работа – каза ми Даниел по телефона снощи, но аз не го послушах. Неделя е, а неделята винаги е била нашият ден. Откакто се помня, още от времето, когато беше малко момче с рошава коса и големи кафяви очи, всяка неделя сутрин му правех мекици. Сега вече е на тридесет и две, живее сам в панелка в Люлин, а аз все още вярвам, че има нужда от мен.

Станах рано, замесих тестото, сложих сирене и сладко в торбата и тръгнах с автобус 111. В ръцете ми тежеше не само пазарската чанта, а и цялото ми майчинство – всичките години грижи, безсънни нощи, тревоги и радости. Докато пътувах, си мислех за онези времена, когато Даниел тичаше към мен с разтворени ръце. Сега обаче между нас стоеше нещо невидимо и студено.

Когато стигнах до блока му, сърцето ми биеше учестено. Натиснах звънеца веднъж, после още веднъж. Никакъв отговор. Приложих ухо към вратата – тишина. Опитах да се обадя по телефона – гласова поща. В този момент усетих как в мен се надига паника: „Даниел! Отвори ми! Аз съм!“ – извиках тихо, почти шепнешком, сякаш се страхувах да не събудя някого от съседите.

Вратата остана затворена. Седнах на стълбите пред апартамента му и започнах да плача беззвучно. Минаха минути, може би часове – времето се разтегли като ластик между миналото и настоящето. В главата ми се завъртяха всички наши разговори от последните години: „Мамо, престани да ми звъниш толкова често!“, „Имам си живот!“, „Не ме контролирай!“.

Спомних си как преди две години баща му почина и как Даниел тогава беше до мен – държеше ме за ръка на погребението и ми казваше: „Ще се оправим, мамо.“ А сега? Сега дори не иска да ме види. Запитах се къде сбърках. Дали го задуших с обичта си? Дали не му дадох достатъчно свобода? Или просто така е животът – децата порастват и забравят родителите си?

В този момент на стълбите излезе съседката – леля Пенка. Погледна ме с разбиране:
– Пак ли го чакаш? – попита тя.
– Да… донесох му закуска…
– Момчетата са такива – въздъхна тя. – Моят син от години не се обажда. Само по Коледа праща съобщение.

Почувствах се още по-самотна. В България майките сме свикнали да даваме всичко за децата си – време, сили, мечти. А после оставаме сами в празните апартаменти, слушайки ехото на спомените.

Изведнъж телефонът ми иззвъня. Беше Даниел.
– Мамо… извинявай… Спях… Не исках да те виждам днес… Имам нужда от малко пространство…
– Добре, Дани… Оставих ти мекиците пред вратата… Обичам те.
– И аз те обичам… Просто… е трудно напоследък.

Затворих телефона със свито сърце. Знаех, че нещо го мъчи – може би работата му в офиса, може би връзката му с Мария, която наскоро приключи. Но защо не споделя с мен? Защо ме държи на разстояние?

Слязох по стълбите и излязох навън. Вятърът беше студен, а небето сиво. Вървях към спирката и си мислех за всички майки като мен – майки, които чакат обаждане или прегръдка; майки, които се чудят дали са направили достатъчно; майки, които се страхуват от самотата.

В автобуса срещнах стара приятелка – Елена.
– Как си? – попита тя.
– Добре съм… или поне така казвам на себе си.
– Децата ни вече не са деца – усмихна се тъжно тя. – Но ние пак сме им майки.

Прибрах се вкъщи и сложих чай да заври. Апартаментът беше тих – само тиктакането на часовника нарушаваше мълчанието. Седнах до прозореца и гледах как хората бързат нанякъде. Замислих се колко много жени като мен има в този град – жени, които са дали всичко за семейството си и сега живеят с празни ръце и пълно сърце.

Понякога си мисля: дали любовта ни е прекалена? Дали трябва да се научим да пускаме децата си по-рано? Или просто така е устроен животът – да даваме без да очакваме нищо в замяна?

Кажете ми вие: Кога една майка трябва да спре да чака пред затворената врата? И има ли някога тази врата шанс да се отвори отново?