Всеки ден готвя за Петър: Кога ще стигне?

– Петре, пак ли няма да ядеш от вчерашната мусака? – гласът ми трепери, докато държа чинията пред него. Той дори не ме поглежда, само поклаща глава и измърморва:
– Златина, знаеш, че не обичам претоплено. По-добре нещо ново.

Стиснах зъби. Пръстите ми се впиха в ръба на чинията. Вече не помня кога за последно седнах да ям спокойно, без да мисля какво ще трябва да сготвя утре. Всяка сутрин ставам в шест, за да направя мекици или баница, а вечер след работа се втурвам към магазина, после към печката. Петър не обича остатъци. Петър иска всичко прясно. Петър…

Понякога си представям как просто излизам от вкъщи и тръшвам вратата след себе си. Но после чувам гласа на майка ми в главата си: „Жената трябва да държи семейството цяло. Ти си стълбът.“ А аз се чувствам като разпадаща се тухла.

Дъщеря ни Мария е на петнайсет. Тя поне разбира. Вечер, докато мия чиниите, тя сяда до мен и шепне:
– Мамо, защо все ти трябва да готвиш? Татко може сам да си направи нещо.
– Така е при нас, Марийче – отвръщам тихо. – Така съм научена.
– Ама ти си уморена! – настоява тя.

Понякога си мисля, че ако не беше Мария, щях да се пречупя отдавна. Тя е единствената, която вижда колко съм изтощена. Петър… той просто очаква всичко да е както винаги.

Веднъж опитах да говоря с него. Беше неделя вечер, бяхме седнали на терасата.
– Петре, чувствам се много уморена напоследък. Може ли понякога да ядем и от вчерашното?
Той ме погледна така, сякаш съм казала нещо абсурдно.
– Златина, ти си домакинята. Какво ще кажат хората, ако разберат, че не готвиш всеки ден? Майка ми цял живот е готвила прясно.

Тогава усетих как нещо в мен се чупи. Не съм само домакиня. Имам работа, имам мечти… или поне имах някога.

В работата ми всички ме уважават – там съм Златина Иванова, счетоводителката с точните сметки и бързия ум. Но вкъщи… вкъщи съм просто жената зад печката.

Веднъж колежката ми Даниела ме попита:
– Как издържаш? Аз ако трябваше всеки ден да готвя на моя мъж, щях да полудея!
Усмихнах се слабо:
– Навик е… или проклятие.

С времето започнах да усещам как тялото ми отказва. Болят ме ръцете, гърбът ми гори от умора. Но най-много ме боли душата – от това, че никой не вижда жертвата ми.

Една вечер Мария донесе вкъщи домашна работа по литература – трябваше да напише есе за „героите в нашето ежедневие“.
– Мамо, мога ли да пиша за теб?
Сълзите напълниха очите ми.
– Защо за мен?
– Защото ти правиш всичко за нас и никой не го забелязва.

Прегърнах я силно. Може би само децата ни виждат истинските ни битки.

Петър продължаваше да настоява за прясна храна всеки ден. Един петък се прибрах по-късно от обикновено – задържаха ме на работа заради спешен отчет. Влязох у дома с торба от магазина и го намерих намръщен пред телевизора.
– Къде беше? Гладен съм! – изръмжа той.
– На работа! – извиках за първи път от години. – Не съм робот!
Той ме изгледа с изненада и после млъкна.

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и мислех: кога ще стигне? Кога някой ще види мен зад всички тези чинии и тенджери?

На следващия ден реших – няма да готвя. Оставих бележка: „Днес почивам.“ Излязох с Мария на разходка в парка. Пихме кафе, смяхме се, говорихме за мечти и пътешествия.

Когато се прибрахме, Петър стоеше гладен и объркан в кухнята.
– Какво става? – попита той.
– Става това, че и аз съм човек – отвърнах спокойно. – И аз имам нужда от почивка.

Той замълча дълго. После каза:
– Не знаех, че ти тежи толкова…

Може би за първи път видях разбиране в очите му. Може би промяната започва с една малка стъпка – с едно „стига“.

Сега понякога ядем остатъци. Понякога Петър дори помага в кухнята. Не е лесно – навиците умират трудно. Но вече знам: ако не кажеш какво те боли, никой няма да го разбере.

Замислям се: колко жени още живеят така? Колко от нас са невидими герои зад печката? А кога ще дойде нашият ред да бъдем чути?