Всичко дадох за децата си, а сега съм сама: Изповедта на една българска майка

– Мамо, пак ли ще ми звъниш по десет пъти на ден? – гласът на дъщеря ми Елица беше остър, почти раздразнен. Стоях в малката кухня на панелката в Люлин, с телефона притиснат до ухото, а сърцето ми се свиваше. Не знаех какво да кажа. Просто исках да чуя гласа ѝ, да знам, че е добре. Но явно вече бях досадна.

Седнах на стола до прозореца. Вън беше мрачно, дъждът барабанеше по ламарината на балкона. Спомних си как преди години тичах под дъжда с Елица и брат ѝ – малки, мокри, щастливи. Тогава светът беше прост: аз бях тяхната вселена, а те – моят смисъл.

– Добре, няма да ти звъня повече – казах тихо и затворих. Сълзите ми тръгнаха сами, без да ги каня. Как стигнахме дотук? Как се превърнах от най-важния човек в живота им в някаква сянка, която ги притеснява?

Мъжът ми, Стефан, почина преди шест години. Оттогава домът ни стана още по-тих. Децата пораснаха, завършиха университети – Елица в София, а Георги замина за Пловдив. Останах сама с празните стаи и спомените.

Животът ми винаги е бил за тях. Работех като медицинска сестра в „Пирогов“ – нощни смени, умора до припадък, но никога не се оплаквах. Всяка стотинка броях, за да имат всичко – уроци по английски, нови дрехи, екскурзии. Мечтаеха да станат нещо повече от мен и Стефан. И станаха.

Но сега… Сега телефонът ми мълчи с дни. Понякога се чудя дали ако не им пиша първа, изобщо ще се сетят за мен.

– Мамо, не мога да дойда този уикенд – каза Георги миналата седмица. – Имам работа.
– А Елица?
– Тя е с приятеля си на морето.

Седнах на дивана и се загледах в стария албум със снимки. На една от тях държа Елица за ръка пред първия ѝ учебен ден. Усмивката ѝ е широка, а очите ѝ търсят моето одобрение. Кога престана да ме търси? Кога станах невидима?

Съседката ми леля Мария чука на вратата всяка вечер – носи ми супа или просто идва да си поговорим. Тя също е сама – синът ѝ живее в Германия и рядко се обажда. Понякога си мисля, че всички майки тук сме като изоставени дървета – някога сме давали плодове и сянка, а сега никой не ни забелязва.

– Защо не си намериш хоби? – пита ме Мария. – Или не се запишеш на танци?
– Какво хоби? Аз цял живот съм била майка. Това беше моето хоби.

Вечерите са най-тежки. Сядам до прозореца и гледам светлините на града. Понякога си представям как Елица влиза през вратата с усмивка: „Мамо, донесох ти нещо сладко!“ Или как Георги ме прегръща силно: „Ти си най-добрата майка!“ Но това са само спомени.

Преди месец имах рожден ден. Купих си малка торта от кварталната сладкарница и запалих свещичка сама. Чаках обаждане цял ден. Елица се обади вечерта:
– Мамо, честит рожден ден! Извинявай, че не можах да дойда… Много работа имам.
– Благодаря ти, мило дете.

Георги изпрати съобщение: „Честито, мамо! Обичам те!“ Но не дойде.

Съседите празнуваха нещо шумно в съседния апартамент. Аз духнах свещичката и си пожелах само едно: да не съм толкова сама.

Понякога се чудя дали не сгреших някъде. Дали прекалено много ги обгрижвах? Дали трябваше да мисля повече за себе си? Но как да мислиш за себе си, когато децата ти са всичко?

Една вечер Елица дойде неочаквано. Беше уморена, нервна.
– Мамо, трябва ли винаги да ми напомняш колко си самотна? Чувствам се виновна всеки път!
– Не искам да те карам да се чувстваш зле… Просто ми липсваш.
– И аз те обичам, но имам свой живот!

Замълчахме дълго. После тя ме прегърна набързо и излезе.

Сега стоя пред огледалото и гледам лицето си – бръчките около очите, посивялата коса. Виждам жена, която е дала всичко за другите и е забравила себе си.

Понякога мечтая да избягам някъде – на село или в планината. Да започна отначало. Но после се сещам за децата и пак чакам телефона да звънне.

Може би така е устроен животът на българската майка – да бъде нужна само докато децата са малки, а после да стане невидима. Но боли.

Кажете ми – има ли смисъл от всички жертви? Или трябваше да мисля повече за себе си? Какво бихте направили на мое място?