Всичко мое е ваше? Борбата на една майка за личното пространство

– Мамо, дай ми твоята чанта, че моята се скъса! – гласът на дъщеря ми Виктория проряза тишината в кухнята, докато се опитвах да изпия кафето си преди работа.
– Не мога, Вики, тази чанта ми е подарък от баба ти. – опитах се да прозвуча спокойно, но в гласа ми прозвуча умора.
– Е, какво толкова? Все едно ти нямаш други! – намеси се съпругът ми Петър от хола, без дори да ме погледне.

Понякога се чудя дали изобщо имам право на нещо само мое. Всяка сутрин започва с битка за време, пространство и вещи. Дори четката ми за коса изчезва мистериозно, а любимият ми шал вече е в гардероба на Виктория. Синът ми Георги пък редовно взима слушалките ми, защото „твоите са по-хубави, мамо“.

Всяка вечер, когато всички заспят, сядам на ръба на леглото и се питам: къде свършвам аз и къде започват те? Защо всеки път, когато поискам нещо само за себе си, се чувствам егоистка?

Петър често казва: „Семейството трябва да си помага. Какво като ще дадеш чантата? Утре ще си купиш нова.“ Но не става дума за чантата. Става дума за мен. За това малко парченце свобода, което се опитвам да запазя сред хаоса на ежедневието.

Преди седмица се случи нещо, което ме разтърси. Бях си купила нов бележник – красив, с твърди корици и цветни листа. Планирах да записвам в него мислите си, мечтите си, може би дори стихове. На следващия ден го намерих в стаята на Виктория – вече надраскан с нейния почерк и рисунки.

– Вики, това беше моят бележник! – казах й с треперещ глас.
– Е, мамо, ти никога не пишеш в такива неща. Аз го видях и реших да го използвам. Нали няма да се сърдиш?

Стоях там, вратата между нас полуотворена, а аз усещах как гневът и тъгата се борят в мен. Не казах нищо повече. Просто затворих вратата и се върнах в кухнята. Сълзите сами потекоха.

На следващия ден споделих с Петър:
– Чувствам се невидима. Все едно всичко мое е тяхно по подразбиране.
– Преувеличаваш. Това са дреболии. Децата растат, ще им мине.

Но не беше дреболия за мен. Всяко малко нещо беше част от мен – спомен, мечта или просто желание да имам нещо свое.

Започнах да се затварям в себе си. Излизах по-рано за работа, връщах се по-късно. Вечерите прекарвах в тишина, а семейството ми сякаш дори не забелязваше промяната.

Една вечер Георги дойде при мен:
– Мамо, защо си тъжна? Аз ли направих нещо?
– Не, миличък. Просто… понякога ми се иска да имам нещо само за себе си.
– Ама ти си мама! Всичко е твое!

Тогава разбрах – те не го правят нарочно. За тях аз съм неизчерпаем източник на грижа и любов. Но кой ще се погрижи за мен?

Реших да поговоря открито с всички.
– Искам да ви помоля за нещо – казах една неделна сутрин на закуска. – Имам нужда от малко лично пространство и някои неща да си останат само мои. Не защото не ви обичам или не искам да споделям, а защото така ще бъда по-добра майка и съпруга.

Виктория ме погледна изненадано:
– Мамо, мислех, че ти е все едно.
– Не ми е все едно. Понякога имам нужда просто да бъда Мария, а не само мама или съпруга.

Петър замълча за момент:
– Не сме се замисляли. Може би си права.

От този ден започнахме малки промени – всеки има своя кутия с лични вещи; уважаваме пространството един на друг. Не беше лесно – понякога пак някой забравя или вземе нещо без да пита. Но вече мога да кажа „не“ без вина.

Понякога още се чудя дали съм добра майка и съпруга, ако поставям граници. Но после си спомням колко по-спокойна и щастлива съм станала.

А вие как мислите – има ли майката право на лично пространство? Трябва ли всичко нейно да бъде общо? Или понякога е здравословно да кажем „това е само мое“?