Всичко на моите плещи: Историята на сестрата, която винаги трябваше да бъде силна
„Пак ли ти ще оправяш всичко, Мария?“ – гласът на майка ми прозвуча уморено от другата стая. Беше късен следобед, а аз тъкмо бях приключила с поредната смяна в аптеката. Вече нямах сили, но знаех, че вкъщи ме чака още един работен ден – този път като дъщеря, която трябва да се справи с всичко.
Влязох в хола и я заварих седнала на дивана, с одеяло върху раменете. Очите ѝ бяха уморени, а ръцете ѝ трепереха леко. „Къде е Георги?“ – попитах с надежда, макар че знаех отговора. „Каза, че има работа. Ще дойде друг път.“
Георги винаги имаше работа. Още от малки беше любимецът на мама – нейното момче, нейният принц. Аз бях тази, която трябваше да бъде силна. Когато Георги счупи прозореца на съседите, аз поех вината. Когато се разболя тежко в трети клас, аз стоях до леглото му и му четях приказки, докато мама му готвеше специални супи. А когато аз имах температура и треска, мама ми казваше: „Ти си силна, Мария. Ще се оправиш.“
Сега, когато мама се разболя от диабет и започна да губи зрението си, всичко отново падна върху мен. Сутрин ѝ приготвям закуска и инсулин, после тичам на работа. Следобед пазарувам, чистя, плащам сметките и ѝ чета писмата от пощата. Георги идва веднъж месечно – носи ѝ шоколад и си тръгва бързо.
Една вечер, докато ѝ сменях превръзката на крака, тя прошепна: „Марийче, не знам какво щях да правя без теб.“ В този момент усетих как гняв и тъга се смесват в мен. „А Георги? Той не може ли поне веднъж да остане с теб?“, попитах тихо. Тя замълча и само въздъхна: „Той е зает…“
Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях всички онези моменти от детството ни – как мама винаги го защитаваше, как му прощаваше всичко, а аз трябваше да бъда разумната, голямата сестра. Дори когато татко ни напусна, тя каза: „Трябва да си силна заради Георги.“
На следващия ден Георги дойде неочаквано. Влезе с усмивка и нов телефон за мама. „Виж какво ти купих!“, каза гордо. Тя се зарадва като дете. Аз стоях в кухнята и миех чиниите – никой не забеляза умората ми.
След като той си тръгна, не издържах и избухнах: „Мамо, защо винаги му прощаваш? Защо всичко пада върху мен?“ Тя ме погледна с влажни очи: „Ти си ми опората… На теб мога да разчитам.“
„А кой ще разчита на мен?“, прошепнах.
Дните минаваха в рутина – работа, грижи за мама, самота. Приятелите ми се отдръпнаха – никога нямах време за тях. Любовният ми живот беше спомен от миналото. Понякога се чудех дали изобщо съм жива или просто функционирам като машина.
Една неделя Георги дойде с жена си – Елена. Седнахме на масата заедно. Той започна да говори за новата си работа в София, за плановете им да заминат в чужбина. Мама слушаше с блеснали очи.
„А ти, Мария?“, попита Елена учтиво. „Как си?“
Погледнах я и не знаех какво да кажа. Как да обясня живота си в няколко думи? Как да кажа, че съм уморена до смърт?
„Добре съм“, излъгах.
След вечерята Георги ме хвана насаме в коридора: „Знам, че ти е трудно… Но ти винаги си се справяла по-добре от мен.“
Погледнах го право в очите: „Не е въпросът кой се справя по-добре. Въпросът е кой носи всичко на гърба си.“
Той замълча и само сви рамене.
Минаха месеци. Мама ставаше все по-слаба. Един ден получих обаждане от болницата – беше припаднала на улицата. Отидох веднага при нея. Лекарят ме погледна сериозно: „Трябва ви помощ вкъщи. Не може сама.“
Обадих се на Георги: „Трябва да поемеш част от грижите.“
„Не мога сега… Имам важен проект…“
Затворих телефона със сълзи в очите.
Вечерта седнах до леглото на мама и я държах за ръката. Тя ме погледна умолително: „Марийче… Прости ми…“
Прегърнах я силно и заплаках като дете.
Сега пиша тези редове и се питам: Колко още мога да издържа? Кога някой ще попита мен дали имам нужда от помощ?
А вие… Кога за последно някой ви попита как сте? И къде са границите на саможертвата?