Всяка събота – битка за моето място: Изповедта на една българска снаха

– Пак ли не си измила прозорците, Мария? – гласът на свекърва ми, госпожа Петрова, проряза въздуха още преди да съм успяла да си сипя кафе. Беше събота сутрин, а аз вече усещах как стомахът ми се свива на възел. Всяка събота. Всяка проклета събота.

Погледнах към мъжа си, Ивайло, който седеше на масата и чете вестника, сякаш не чува нищо. Пръстите ми трепереха, докато държах чашата. „Това е моят дом“, напомнях си беззвучно, „моят дом“.

– Ще ги измия по-късно – отвърнах тихо, но тя вече беше влязла в банята, за да провери дали съм изчистила плочките.

Откакто се оженихме с Ивайло преди три години, всяка събота родителите му идваха у нас – без покана, без предупреждение. В началото се опитвах да бъда добра снаха: готвех мусака, печах баница, усмихвах се дори когато ми се плачеше. Но с времето усмивката ми се превърна в маска, а сълзите – в постоянен спътник.

– Мария, защо не си сложила повече копър в супата? – попита свекър ми, докато вечеряхме. – Майка ти не те ли е учила как се готви?

– Татко! – опита се да го прекъсне Ивайло, но той само махна с ръка.

– Мълчи ти! Жената трябва да знае мястото си!

Стиснах зъби. „Жената трябва да знае мястото си.“ А моето място къде е? В кухнята? В ъгъла? Или може би изобщо не съществува?

Вечерта, след като те си тръгнаха, седнах на леглото и зарових лице в ръцете си. Ивайло дойде при мен и ме прегърна.

– Знам, че ти е трудно – прошепна той. – Но са ми родители…

– А аз? Аз къде съм в цялата тази картина? – гласът ми беше дрезгав от сдържан плач.

Той замълча. Тишината между нас беше по-силна от всеки вик.

Следващата събота започна по същия начин. Свекърва ми донесе буркани със зимнина и започна да ги нарежда по рафтовете, без да ме попита. После отвори гардероба ми и започна да подрежда дрехите ми.

– Тези рокли са ти къси – каза тя строго. – Не е прилично за омъжена жена.

– Моля те, не пипай дрехите ми – казах с треперещ глас.

Тя ме изгледа така, сякаш съм казала най-голямата обида на света.

– Ивайло! Жена ти ми говори на „ти“! – извика тя към хола.

Ивайло дойде и ме погледна умолително:

– Моля те, Мария…

– Какво? Да мълча? Да търпя? – вече не можех да се сдържам. – Това е моят дом!

Свекърва ми се разплака театрално:

– Не ме искате тук! След всичко, което направих за вас!

Свекър ми влезе и започна да крещи:

– Ако не ти харесва, върви си при майка си!

Стоях насред кухнята, стиснала юмруци до болка. За миг си представих как просто излизам и никога не се връщам. Но после погледнах към Ивайло – очите му бяха пълни със страх и вина.

Тази нощ не можах да заспя. Слушах как дъждът барабани по прозореца и мислех за майка ми. Тя винаги казваше: „Марийче, не позволявай на никого да те стъпче.“ А аз? Аз позволих.

В неделя сутринта взех решение. Седнах срещу Ивайло на масата.

– Или ще поставиш граници на родителите си, или ще си тръгна – казах тихо, но твърдо.

Той ме гледаше дълго. После кимна.

Следващата събота беше различна. Когато свекърва ми започна да подрежда бурканите, Ивайло я спря:

– Мамо, това е нашият дом. Ако Мария не иска нещо, моля те, уважавай го.

Тя го изгледа така, сякаш я е предал. Свекър ми мълчеше. Аз стоях до Ивайло и за първи път от години се почувствах видима.

Не беше лесно. Следващите седмици бяха пълни с обиди, сълзи и обвинения. Но аз вече знаех: ако не защитя себе си тук и сега, никога няма да имам свой дом.

Сега пиша тези редове и се питам: Колко от вас са били на моето място? Колко още жени ще търпят в името на „семейството“? Не заслужаваме ли всички ние един дом, в който да бъдем себе си?