Взеха ми внучето – Наистина ли сгреших, или просто времената се промениха?

– Мария, как можа! – гласът на зет ми, Петър, отекна в малката кухня, докато държеше за ръка петгодишната ми внучка Елица. – Казах ти ясно – без шоколад и вафли! А ти пак…

Стоях пред тях с разтреперани ръце, а сърцето ми туптеше като лудо. Елица ме гледаше с големите си кафяви очи, в които се четеше объркване. В ръката ѝ още стискаше половин вафла, която ѝ бях дала преди малко, за да я зарадвам след следобедната дрямка.

– Петре, детето е гладно – опитах се да обясня. – Не съм ѝ дала нищо лошо. Само малко сладко…

Той ме прекъсна рязко:
– Не разбираш ли, че това не е правилно? В днешно време децата не трябва да ядат такива неща! И лекарят го каза.

Погледнах към дъщеря си, Даниела, която стоеше до прозореца и мълчеше. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но не каза нищо. Знаех, че е между чука и наковалнята – между мен и мъжа си.

– Мамо, моля те… – прошепна тя едва чуто. – Просто… опитай се да ни разбереш.

В този момент светът ми се срина. Цял живот съм се грижила за три деца – сама, след като мъжът ми почина млад. Работех на полето, после в консервната фабрика, после пак на полето. Вечер им готвех супа и им разказвах приказки. Никога не са били гладни или нещастни. А сега… сега ме обвиняват, че не мога да се грижа за собственото си внуче.

Петър хвана Елица за ръка и тръгна към вратата:
– Ще я взема при нас. Докато не разбереш как трябва да се гледа дете през 2024-та година, няма да я оставям повече тук.

Вратата се затръшна. Останах сама в кухнята, с празната чаша чай и тишината, която ме задушаваше.

Минаха дни. Къщата ми беше празна и студена. Всеки път, когато чуех детски смях отвън, сърцето ми се свиваше от болка. Селото беше малко – всички знаеха какво се е случило. Съседката ми Пенка дойде една сутрин с буркан сладко от смокини.

– Марийке, не се кори толкова – опита се да ме утеши тя. – Младите са такива сега. Всичко им е вредно, всичко им е опасно… А ние как сме пораснали? С филия с мас и захар!

Засмях се през сълзи:
– Да, ама нашите деца вече не вярват в това. За тях сме старомодни и невежи.

Пенка поклати глава:
– Не си виновна ти. Просто времената са други.

Една вечер телефонът иззвъня. Беше Даниела.
– Мамо… Елица пита за теб всяка вечер. Плаче и не може да заспи.

Гласът ѝ трепереше.
– Петър е ядосан, но… аз знам, че ти никога не би навредила на детето ни. Просто той много чете по интернет… страхува се за здравето ѝ.

– А ти? – попитах тихо.
– Аз… аз съм между вас двамата. Обичам ви и двамата. Моля те, мамо, не се сърди на Петър. Той просто иска най-доброто за Елица.

Сълзите ми потекоха по бузите.
– Знам, дете мое. Но боли… боли много.

На следващия ден реших да отида до града и да купя книжка за здравословно хранене на деца. Продавачката в книжарницата ме изгледа странно:
– За внучето ли е?
– Да – отвърнах тихо.
– Ех, бабо Марийке… светът много се промени.

Върнах се вкъщи с книжката и започнах да чета. Оказа се, че наистина много неща са различни – захарта е вредна, вафлите са пълни с добавки… Но къде остана радостта от малките удоволствия? Къде остана топлината на бабината къща?

След седмица Даниела дойде сама с Елица. Детето се хвърли в прегръдките ми:
– Бабо! Липсваше ми!

Прегърнах я силно и усетих как една част от мен оживява отново.
– И ти ми липсваше, слънчице мое.

Даниела седна до мен на дивана:
– Мамо… Петър още е ядосан, но аз реших да ти я доведа поне за няколко часа. Моля те… опитай се да спазваш това, което той иска. Заради мен.

Погледнах я в очите:
– Ще опитам, Даниела. Но моля те… нека не забравяме и нашите традиции. Нека има място и за бабините лакомства понякога.

Тя кимна със сълзи в очите:
– Ще поговоря с него пак. Знам, че ще разбере.

Докато държах Елица в скута си и ѝ четях приказка за Златното момиче, си мислех: дали наистина сгреших? Или просто светът вече не е моят свят? Как да намерим път един към друг между старото и новото?

Кажете ми вие: има ли място за бабините обичаи в днешното време? Или трябва напълно да забравим това, което ни е правело щастливи като деца?