Закуска с тъща ми: Когато домът се превърна в бойно поле

— Не мога да повярвам, че пак няма чиста лъжица! — гласът на тъща ми прониза утринната тишина като нож. Стоях до мивката, с ръце, потопени в сапунена вода, а съпругът ми Петър се преструваше, че чете новините на телефона си. Малкият ни двустаен апартамент в Люлин беше пълен с напрежение, което можеше да се реже с нож.

— Мамо, ще измия след малко — опитах се да прозвуча спокойно, но гласът ми трепереше. — Просто още не съм стигнала до лъжиците.

Тя ме изгледа така, сякаш съм най-голямото разочарование в живота ѝ.

— Вие младите не знаете какво е ред! На моето време всичко блестеше. А тук… — тя махна с ръка към купчината съдове и разхвърляните играчки на пода.

Петър въздъхна и се изправи:

— Мамо, хайде стига. Не сме те канили да ни помагаш, а да ни гостуваш.

— Е, като не искате помощта ми, повече няма да ви досаждам! — изстреля тя и трясна чашата си на масата. — Ще си тръгна веднага след закуска. И повече няма да стъпя тук!

В този момент усетих как гърлото ми се свива. От една страна, бях облекчена — мечтаех за спокойствие и независимост, откакто се нанесохме в нашето жилище. От друга страна, знаех колко много значи за Петър майка му, а и за дъщеря ни Мария баба ѝ беше всичко.

Тази сутрин беше кулминацията на месеци напрежение. Откакто се преместихме от квартирата под наем в собствения си апартамент, тъща ми идваше почти всеки ден „да помага“. Но помощта ѝ беше по-скоро контрол — проверяваше какво готвя, как чистя, как възпитавам Мария. Всяка моя грешка беше повод за критика.

Петър често ми казваше:

— Остави я, такава си е. Иска най-доброто за нас.

Но аз усещах как губя себе си. Станах нервна, започнах да се съмнявам във всяко свое решение. Дори когато избирах пердета за хола, чувах гласа ѝ: „Това ли избра? Много е тъмно!“

След закуската тя наистина си тръгна. Вратата хлопна тежко зад гърба ѝ. Петър стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Не трябваше да ѝ говориш така — прошепна той.

— А ти не трябваше да ѝ позволяваш да ме унижава в собствения ми дом! — избухнах аз. — Това е нашето място! Най-сетне сме сами!

Той замълча. Мария дойде при мен и ме прегърна:

— Мамо, баба ще се върне ли?

— Не знам, мило — казах и я целунах по косата.

В следващите дни апартаментът беше необичайно тих. Никой не критикуваше подредбата на шкафовете или избора ми на подправки. Но тишината беше тежка. Петър беше мрачен, често излизаше без да каже къде отива. Мария питаше за баба си всеки ден.

Една вечер го намерих на балкона с чаша ракия в ръка.

— Не мислиш ли да ѝ се обадиш? — попитах внимателно.

— Ти не разбираш… Тя е сама от години. След като баща ми почина, аз съм всичко за нея. А сега… — той замълча.

— И аз съм сама тук — прошепнах. — Опитвам се да направя този дом наш, но все едно никога не е достатъчно.

Той ме погледна дълго. За първи път видях колко уморен е всъщност.

На следващия ден реших да взема нещата в свои ръце. Отидох до блока на тъща ми в Надежда. Качих се по стария асансьор с бутони като от миналия век и позвъних на вратата ѝ.

Отвори ми бавно, с червени очи.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да ти кажа… че ми липсваш. На Мария също. И на Петър.

Тя ме изгледа подозрително:

— Не вярвам.

— Знам, че не съм идеалната снаха. Но и ти не си идеалната тъща — усмихнах се през сълзи. — Може ли просто да опитаме отначало?

Тя се разплака и ме прегърна силно. За първи път почувствах топлина от нея.

Върнахме се у дома заедно. Петър ни посрещна изненадан и щастлив. Мария извика: „Бабо!“ и се хвърли в прегръдките ѝ.

Животът не стана по-лесен след това. Все още спорим за дреболии — кой ще измие чиниите, кой ще води Мария на детска градина, кой ще плати сметките за парното. Но вече знаем: домът не е само място без чужди хора, а място с хората, които обичаме — дори когато ни побъркват.

Понякога вечер сядам сама на дивана и си мисля: Дали някога ще бъда достатъчно добра за всички? Или просто трябва да бъда достатъчно добра за себе си? Как мислите вие?