Защо баба вече не идва? История за тишината, която боли

– Мамо, кога ще дойде баба? – гласът на малката ми дъщеря Елица проряза утринната тишина, докато сипвах чай в чашите. Синът ми Мартин вече беше седнал на масата, с поглед вперен в празната чиния, сякаш очакваше някой друг да му сипе закуската. Погледнах ги и усетих как гърлото ми се стяга. За шести пореден месец този въпрос се повтаряше като камбанен звън в дома ни.

– Не знам, мило – отговорих тихо, опитвайки се да не издам треперенето в гласа си. – Може би е заета…

Но и аз не вярвах на думите си. Баба Мария живееше само на три пресечки от нас. Преди беше всеки ден тук – носеше топли мекици, разказваше приказки, смееше се с децата. А сега… Сега сякаш беше изчезнала. Не отговаряше на обажданията ми, а когато случайно я срещнех в магазина, само кимаше и бързаше да си тръгне.

Съпругът ми Димитър също усещаше напрежението. Вечер, когато децата заспиваха, седяхме мълчаливо на дивана. Той стискаше ръката ми, но и двамата знаехме, че между нас и майка му има нещо неизказано.

– Мислиш ли, че сме я обидили с нещо? – попитах една вечер, когато тишината стана непоносима.

– Не знам – въздъхна той. – Майка винаги е била чувствителна… Но не мога да си спомня нещо конкретно.

Върнах се мислено назад. Последният път, когато беше у нас, беше рожденият ден на Мартин. Бях изморена от приготовленията и може би бях по-резка с нея. Помолих я да не дава толкова сладки на децата, защото после не спяха добре. Тя се засмя нервно и каза: „Едно време ние такива неща не гледахме.“ Аз отвърнах: „Сега времената са други.“ После тя замълча и повече не проговори до края на вечерта.

Може би тогава се случи нещо. Но нима една такава дреболия може да разруши всичко?

Дните минаваха в напрежение. Децата започнаха да рисуват баба си – на листове, по стените, дори върху огледалото в коридора. Всяка рисунка беше с голяма усмивка и протегнати ръце. Сърцето ми се късаше.

Една сутрин реших да отида при нея. Оставих децата при Димитър и тръгнах пеша по познатия маршрут. Когато стигнах до блока й, ръцете ми трепереха. Натиснах звънеца и зачаках.

Вратата се отвори бавно. Баба Мария стоеше пред мен – по-слаба, с уморени очи.

– Здравей, Ивана – каза тихо.

– Здравейте… Може ли да поговорим?

Тя ме покани вътре. Апартаментът беше подреден както винаги, но въздухът тежеше от неизказани думи.

– Децата много ви търсят – започнах плахо. – Всеки ден питат за вас.

Тя въздъхна и седна на стола до прозореца.

– Знам… И аз ги мисля. Но… – замълча за миг. – Чувствам се ненужна тук. Вие си имате вашите правила, вашия живот… Когато казахте, че времената са други, осъзнах, че вече не съм част от вашето семейство така, както бях преди.

Погледнах я невярващо.

– Но това не е вярно! Просто понякога съм уморена и… може би съм казала нещо по-грубо…

– Не е само това – прекъсна ме тя. – Откакто почина баща му на Димитър, аз останах сама. Вие сте моето семейство, но усещам, че вече не ме искате толкова близо. Всичко е различно.

Сълзи напълниха очите ми.

– Моля ви… Децата имат нужда от вас. Аз имам нужда от вас. Може би съм сбъркала, но никога не съм искала да ви отблъсна.

Тя се разплака тихо.

– И аз имам нужда от вас… Просто понякога се чувствам като товар.

Прегърнах я силно. Стояхме така дълго време – две жени, свързани от любовта към едни и същи хора, но разделени от страхове и недоизказани думи.

Когато се прибрах вкъщи, разказах всичко на Димитър. Той ме прегърна и каза:

– Ще оправим нещата. Семейството е най-важното.

Още същата вечер поканихме баба Мария на вечеря. Децата пищяха от радост, а тя плачеше от щастие.

Сега знам колко лесно може тишината да се превърне в стена между хората. Колко често забравяме да казваме „имаш значение за мен“.

Понякога се питам: Колко семейства мълчат така? Колко баби чакат някой да ги покани обратно у дома? А вие… бихте ли направили първата крачка?