Защо да се грижа за нея сега? Борбата на една дъщеря с любимия син в българското семейство

— Защо да се грижа за нея сега? — гласът ми трепереше, докато гледах майка, свита в старото кресло до прозореца. В стаята миришеше на лекарства и на онзи прах, който никога не можех да изчистя напълно. Иван, разбира се, го нямаше. Той беше някъде далеч, в София, със собственото си семейство и кариера. А аз? Аз бях тук, в родната ни къща в Пловдив, с майка, която цял живот ме беше карала да се чувствам като второ качество човек.

— Не говори така, Мария — прошепна тя, без да ме поглежда. — Ти винаги си била доброто дете.

Почти се изсмях. Доброто дете? Ако някой беше доброто дете, това беше Иван. Още от малки всичко се въртеше около него. Когато беше на шест и спечели състезание по математика, цялата махала разбра. Когато аз спечелих конкурс по рисуване, майка ми само каза: „Хубаво е, но Иван има по-важни неща.“

Години наред се опитвах да заслужа вниманието ѝ. Помагах ѝ в кухнята, учех се да плета като нея, носех ѝ чай, когато беше болна. Но винаги, когато Иван се прибираше от университета, всичко друго губеше значение. Тогава тя готвеше любимите му ястия — мусака и баница с праз — и цялата къща ухаеше на празник. А аз стоях в ъгъла и гледах как двамата се смеят на шеги, които никога не разбирах.

— Мария, донеси ми водата — каза майка сега, гласът ѝ слаб и уморен.

Донесох ѝ чашата и я подадох внимателно. Ръцете ѝ трепереха. Погледнах я — очите ѝ бяха уморени, но все още горди. Спомних си как преди години ми каза:

— Ти трябва да помагаш на брат си. Той е мъжът в семейството.

Тогава бях на петнайсет и тъкмо бях приета в езиковата гимназия. Бях толкова горда! Но тя само кимна и попита дали Иван ще има нужда от помощ с уроците си по английски.

Сега той беше далеч, а аз — тук. Всяка сутрин ѝ сменях памперса, хранех я, миех я. Понякога плачеше нощем и ме викаше по име — „Марийче, ела при мен“. А аз идвах. Защото така правят децата.

Но вътре в мен бушуваше гняв. Защо винаги аз? Защо тя никога не поиска Иван да се върне и да ѝ помогне? Когато му звънеше, гласът ѝ ставаше мек и топъл:

— Иване, как са децата? Как е работата? Не се тревожи за мен, Мария е тук.

Една вечер не издържах и му звъннах:

— Иванe, майка вече не може сама. Трябва да дойдеш поне за няколко дни.

Той въздъхна:

— Миме, знаеш колко е натоварено тук… Децата са болни, жена ми работи до късно… Моля те, постарай се още малко. Ще ти върна жеста някой ден.

Затворих телефона с треперещи ръце. „Ще ми върне жеста“ — сякаш това беше услуга! А аз бях тази, която жертваше работата си като учителка в детската градина, за да остане при майка ни.

Съседките често ме гледаха със съжаление:

— Горката Мария! Всичко сама върши…

Но никой не питаше Иван защо не идва. Никой не го обвиняваше. Той беше златното момче — успял, умен, обичан от всички.

Една вечер седнах до леглото на майка и тихо попитах:

— Мамо… някога мислила ли си как се чувствам аз?

Тя ме погледна дълго. В очите ѝ проблеснаха сълзи.

— Знам, че не съм била справедлива… Но ти винаги беше силната. На теб можех да разчитам.

— А на Иван?

— Той… той имаше нужда от повече подкрепа. Така мислех тогава…

Замълчахме дълго. В този момент осъзнах колко много тежи миналото ни. Колко много думи не са казани навреме.

Дните минаваха в рутина — лекарства, храна, чистене. Понякога усещах как гневът ми прераства в тиха тъга. Питах се дали някога ще мога да простя — на нея, на Иван… на себе си.

Един ден Иван най-сетне дойде. Влезе с шумен поздрав и букет цветя.

— Мамо! Как си?

Тя се усмихна широко — усмивка, която отдавна не бях виждала.

— Иване! Толкова ми липсваше!

Стоях до стената и гледах сцената като чужденец в собствения си дом. След малко той се обърна към мен:

— Благодаря ти, Миме… Знам колко ти е трудно.

Исках да му кажа толкова много неща — за всички пропуснати рождени дни, за самотните вечери с майка ни… Но само кимнах.

Когато си тръгна след два дни, всичко пак остана на мен.

Сега седя до прозореца и гледам как слънцето залязва над Пловдив. Майка спи спокойно. Вътре в мен бушува въпросът: Защо винаги жените трябва да поемат всичко? Защо прошката е толкова трудна?

А вие? Бихте ли простили? Или бихте оставили миналото да ви държи в плен?