Защо не позволявам на дъщеря си да се разведе: Истината зад фасадата на идеалното семейство

– Не, Мария! Не искам да го чувам повече! – гласът ми трепереше, докато стоях пред дъщеря си в малката ѝ кухня, а сълзите ѝ се стичаха по бузите. – Ти не разбираш, мамо! Не можеш да знаеш какво е да се събуждаш до човек, който не те вижда, не те чува… – прошепна тя, а ръцете ѝ се свиха в юмруци.

В този момент времето сякаш спря. Виждах пред себе си не жената, която всички в квартала наричаха „късметлийка“, а онова малко момиче с големите мечти и още по-големи страхове. Мария винаги искаше повече – повече сигурност, повече признание, повече любов. А аз… аз ѝ дадох само примера на една жена, която търпи и мълчи.

Когато беше на петнайсет, Мария ми каза: „Мамо, ще се омъжа за богат човек. Няма да живея като теб – с празен портфейл и пълно сърце.“ Засмях се тогава, мислейки, че това са само детски фантазии. Но тя беше сериозна. Още тогава усещах как между нас расте невидима стена – тя ме обвиняваше за бедността ни, а аз не можех да ѝ обясня, че парите не са всичко.

Мъжът ми, Стефан, беше добър човек, но слаб. Винаги излизаше от вкъщи с думите: „Ще оправя нещата“, а се връщаше с празни ръце и още по-празни обещания. Често взимаше последните ни пари за „бизнес“, който така и не потръгна. Мария виждаше всичко това. Виждаше как аз броя стотинките за хляб и как вечер плача тихо в кухнята.

Когато срещна Петър – висок, елегантен мъж с лъскава кола и още по-лъскави обещания – очите ѝ заблестяха. „Той ще ме направи щастлива“, каза ми веднъж. Аз само кимнах. Какво можех да кажа? Че щастието не се купува? Че любовта не се измерва с банковата сметка? Тя нямаше да ме чуе.

Сватбата им беше като от списание – ресторант в центъра на София, бели рози, музика до зори. Всички ни завиждаха. „Мария си хвана златната рибка“, шепнеха съседките. А аз стоях в ъгъла и се молех всичко това да не е само фасада.

Първите години бяха приказка – пътувания до Гърция, нов апартамент в Лозенец, скъпи подаръци за рождения ден. Но после приказката започна да избледнява. Петър работеше до късно, често пътуваше в чужбина. Мария оставаше сама с двете им деца – Виктор и Елица. Започна да ми звъни все по-често: „Мамо, той пак няма да се прибере тази вечер.“ Или: „Мамо, мислиш ли, че ме обича?“

Аз я успокоявах: „Всичко е наред, мила. Мъжете така са устроени – работят много.“ Но вътре в себе си усещах как нещо се чупи.

Една вечер я намерих седнала на пода в хола им – разплакана, с бутилка вино до себе си. „Не мога повече!“, извика тя. „Не мога да живея като теб! Не искам да търпя!“

Тогава избухнах: „Ти не знаеш какво е да търпиш! Аз търпях години наред заради теб! За да имаш дом! За да имаш семейство! Не всичко е любов и приказки!“

Тя ме погледна с онзи поглед на дете, което е изгубило пътя си. „Мамо… ако остана с него само заради децата и парите… каква майка ще бъда?“

Не знаех какво да ѝ отговоря. В мен бушуваха вина и страх – страхът, че ще повтори моята съдба; вината, че може би аз съм я научила да избира сигурността пред щастието.

Дните минаваха в напрежение. Петър започна да се прибира все по-рядко. Децата усещаха студенината между родителите си – Виктор стана затворен, Елица започна да заеква. Мария отслабна, очите ѝ потъмняха.

Една сутрин тя ми каза: „Ще подам молба за развод.“

Светът ми се срина. Започнах да я убеждавам: „Помисли за децата! Помисли за себе си! Ще останеш сама! Как ще се справиш?“

Тя само поклати глава: „По-добре сама, отколкото нещастна.“

Седмици наред спорехме – крещяхме си, плакахме заедно. Аз ѝ напомнях за хубавите моменти; тя ми показваше белезите от лошите.

Веднъж я попитах: „Ами ако сгрешиш? Ако после съжаляваш?“

Тя ми отговори тихо: „Ами ако вече съжалявам всеки ден?“

Сега стоя сама в празната ѝ кухня и се чудя – дали постъпвам правилно като я спирам? Или просто проектирам върху нея собствените си страхове и провали?

Кажете ми… Кое е по-важно – сигурността или щастието? Дали една майка има право да решава вместо дъщеря си? Или трябва просто да я прегърне и да я остави сама да избере пътя си?