Защо никой не ми се обади? – История за една семейна вечер и много неизказани думи

– Защо никой не ми се обади? – гласът на свекърва ми Станка трепереше по телефона, а аз стоях в кухнята, с ръце, все още миришещи на прясно изпечена баница. Беше понеделник сутрин, ден след рождения ден на дъщеря ми Елица. В главата ми още ехтеше смехът на децата, мирисът на печени чушки и звънът на чашите. Но сега, в този миг, всичко това се разпадна като захарен памук под дъжда.

– Станке, не знам как стана така… – започнах плахо, но думите заседнаха в гърлото ми. Знаех, че няма да ми прости лесно. Тя винаги беше там – на всяко семейно събиране, на всяка Коледа, дори когато никой не я канеше специално. А сега, когато най-много имаше нужда да бъде част от нас, я бяхме оставили сама.

– Не знаеш? – гласът ѝ стана по-остър. – Всички сте били там – ти, Иван, децата, даже и леля Гина от съседното село! Само аз… Аз не съм била нужна.

Сълзите ми напираха. Иван влезе в кухнята и ме погледна въпросително. Само поклатих глава и му подадох телефона.

– Мамо, не се сърди – каза той тихо. – Просто всичко стана набързо. Елица искаше да празнува на село с приятелите си…

– А аз не съм ѝ приятел? – прекъсна го тя. – Или вече съм излишна?

Станка затвори телефона. В кухнята остана само тишината и тежкото чувство за вина. Седнах на масата и зарових лице в ръцете си.

– Не трябваше така да става – прошепнах. – Може би трябваше да я поканим, дори да беше трудно.

Иван седна до мен и ме прегърна.

– Знаеш колко е чувствителна… Но и ти си права – последните месеци беше напрегнато между вас.

Спомних си последния ни разговор със Станка. Беше дошла неочаквано една неделя, когато бяхме уморени и изнервени. Опита се да помогне с вечерята, но само обърка всичко. Каза нещо за това как възпитавам Елица, а аз избухнах:

– Това е моето дете! Аз решавам!

Оттогава не беше стъпвала у нас.

Сега обаче болката ѝ беше по-голяма от всяка дребна кавга. Знаех го по начина, по който изговаряше името ми – тихо, почти като молитва.

На следващия ден реших да отида при нея. Купих букет карамфили – любимите ѝ цветя – и тръгнах към панелката ѝ в Люлин. По пътя си мислех за всички пъти, когато тя беше до мен: когато родих Елица и нямаше кой да ми помогне; когато Иван остана без работа и тя ни носеше буркани със зимнина; когато се карахме за глупости, а после тя първа звънеше да пита дали сме добре.

Звъннах на вратата ѝ. Отвори ми бавно, с очи зачервени от плач.

– Здравей, Станке… – казах тихо и ѝ подадох цветята.

Тя ги взе, но не ме покани вътре. Стояхме така на прага – две жени, свързани от един мъж и едно дете, но разделени от гордостта си.

– Не знам какво да кажа… – започнах. – Знам, че те наранихме. Не беше нарочно.

Тя въздъхна тежко.

– Знам, че времената са други. Вие сте млади, имате свои приятели… Но аз съм сама тук. Иван е всичко, което имам. А ти си като дъщеря за мен.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– Прости ни… Моля те.

Тя ме прегърна силно. Усетих мириса на стар парфюм и топлината ѝ – толкова познати и утешителни.

Влязохме вътре. На масата имаше недоядено парче кекс и чаша чай. Седнахме една срещу друга.

– Знаеш ли – каза тя тихо – понякога най-много боли не когато някой те обиди нарочно, а когато просто те забрави.

Замълчахме дълго. После започнахме да говорим за Елица – как е пораснала, какви мечти има. Станка разказа за младостта си в едно малко село край Ловеч, за майка си, която също често е оставала сама.

– Може би затова толкова се страхувам от самотата – призна тя.

В този момент разбрах колко лесно е да се изгубим един друг в ежедневието – между задачите, работата и дребните обиди.

Когато си тръгвах, тя ме изпрати до асансьора и ме прегърна още веднъж.

– Обади ми се понякога… Не само когато има проблеми или празници. Просто така.

Качих се в колата и дълго гледах през прозореца към панелката ѝ. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Понякога най-много боли не когато някой те обиди нарочно, а когато просто те забрави.“

Колко често забравяме хората около нас? Колко често допускаме гордостта или умората да ни разделят от тези, които най-много ни обичат?

А вие… Кога за последно се обадихте на някого просто така?