Защо родителите на мъжа ми ни отказаха помощ: История за дом, семейство и разочарование
– Не мога да повярвам, Георги! – гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. – Твоите родители наистина ли казаха „не“? След всичко, което сме направили за тях?
Георги седеше на дивана, с ръце в косата, и мълчеше. В стаята се носеше тежка тишина, прекъсвана само от далечния шум на трамвая. Бяхме на прага на най-голямата крачка в живота си – да купим собствен дом. След години под наем в Люлин, след безброй компромиси и спестявания, най-накрая бяхме намерили малък двустаен апартамент в Младост. Но първоначалната вноска беше непосилна за нас.
– Мария, не знам какво да ти кажа… – прошепна Георги. – Говорих с тях. Казаха, че не било моментът. Че трябвало сами да се справим.
– А за брат ти? – не се сдържах аз. – На Иван му дадоха пари за кола, за ремонт на къщата в Банкя… Защо на нас не?
Георги сви рамене, а очите му се напълниха със сълзи. В този момент усетих как между нас и родителите му се издига невидима стена. Не беше въпросът само в парите. Беше въпрос на доверие, на подкрепа, на усещането за принадлежност към едно семейство.
Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което бяхме преживели с Петрови. Как всяка Коледа ходехме при тях в Драгалевци, как помагах на свекърва ми с готвенето, как гледах децата на Иван, когато той и жена му имаха нужда от помощ. А сега…
На следващия ден Георги настоя да отидем при родителите му и да говорим открито. Сърцето ми биеше лудо, докато вървяхме по алеята към голямата им къща. Госпожа Петрова ни посрещна с обичайната си хладна усмивка.
– Здравейте, деца. Как сте?
– Мамо, трябва да поговорим – започна Георги.
Седнахме около масата в огромната им трапезария. Господин Петров си сипа ракия и ни изгледа строго.
– Знаете защо сме тук – каза Георги. – Молим ви за помощ с първоначалната вноска по ипотеката. Това е шансът ни да имаме свой дом.
– Георги, Мария – започна баща му бавно, – ние ви обичаме, но не можем да ви дадем тези пари. Времето е несигурно. Трябва сами да се научите да се справяте.
– Но защо помогнахте на Иван? – попитах аз тихо.
Госпожа Петрова се намръщи.
– Иван имаше нужда от помощ тогава. Вие сте различни. Вие сте по-силни.
– Това не е честно! – избухнах аз. – Чувствам се като чужда в това семейство!
Господин Петров удари по масата:
– Не ни обвинявай! Всичко правим за доброто ви!
Излязохме от къщата без дума повече. Георги вървеше мълчаливо до мен, а аз усещах как сълзите ми напират.
Следващите седмици бяха кошмарни. Георги се затвори в себе си, а аз се чувствах предадена и самотна. Започнах да се съмнявам във всичко – в любовта ни, в смисъла да се борим заедно срещу света.
Една вечер седнахме на балкона с чаша евтино вино.
– Мислиш ли, че някога ще ни приемат като равни? – попитах го тихо.
– Не знам… Може би трябва да спрем да чакаме одобрение отвън и просто да си бъдем семейство ние двамата.
Тогава разбрах нещо важно: домът не е мястото, а хората вътре. Но болката от разочарованието остана.
Днес все още живеем под наем. Все още мечтаем за свой дом. Но вече знам, че понякога най-голямото изпитание не е липсата на пари, а липсата на подкрепа от най-близките.
Кажете ми честно: Вие бихте ли простили такова предателство? Или семейството е просто дума без съдържание?