Защо синът ми каза, че не съм поканена на сватбата му: Изповедта на една майка

„Не искам да идваш на сватбата ми.“ Думите на Иван ме удариха като шамар. Стоях в кухнята, ръцете ми трепереха над чашата с чай, а той стоеше срещу мен с поглед, който не познавах. Беше моят син, моето момче, а сега – чужд човек.

„Какво каза, Иване?“ – гласът ми излезе пресипнал, сякаш някой ме беше удушил.

„Моля те, мамо. Не искам да идваш. Така е по-добре за всички.“

Сърцето ми се сви. В този момент сякаш целият ми живот се срина. Спомних си как го държах за ръка в първия учебен ден, как му четях приказки вечер, как плаках тайно, когато баща му ни напусна. Тогава Иван беше само на шест. Останахме сами. Той и аз срещу света.

Работех на две места – сутрин в детската градина като помощник-възпитателка, вечер чистех офиси в центъра на София. Връщах се късно, често го намирах заспал пред телевизора с учебниците разпръснати около него. Винаги се стараех да не му липсва нищо – нови обувки, екскурзии с класа, уроци по английски. Жертвах всичко – личния си живот, приятелствата, дори здравето си.

Но с времето Иван се промени. Стана затворен, избягваше разговорите с мен. Когато го питах как е минал денят му, отговаряше с едносрични думи. Мислех си, че е тийнейджърски бунт. Надявах се да отмине.

Една вечер го чух да говори по телефона: „Майка ми пак се меси във всичко. Не мога да дишам.“ Сърцето ми се разби на парчета. Дали прекалявам? Дали го задушавам? Но как иначе да го опазя от грешките на баща му?

Когато завърши университета, Иван започна работа в голяма IT фирма. Запозна се с Мария – хубаво момиче от Пловдив. За първи път от години го видях щастлив. Покани я вкъщи – направих мусака и баница, както обича. Но тя едва докосна храната и цяла вечер гледаше телефона си.

След това Иван все по-рядко се прибираше у дома. Понякога не се връщаше с дни. Когато го попитах защо, избухна:

„Мамо, престани! Не съм дете! Искам сам да взимам решенията си!“

Опитах се да обясня, че се тревожа за него. Че съм сама и той е всичко, което имам. Но той само поклати глава и излезе.

Минаха месеци. Един ден получих покана по пощата – Иван и Мария се женят. Сърцето ми подскочи от радост. Купих си нова рокля, започнах да планирам подарък – семейна икона за новия им дом.

Но няколко дни по-късно Иван дойде вкъщи. Беше напрегнат.

„Мамо… трябва да поговорим.“

„Какво има, Иване?“

„Мария не иска да идваш на сватбата.“

Почувствах как кръвта ми изстива.

„Защо? Какво съм направила?“

„Тя смята, че ще развалиш празника… Че ще се месиш… Че ще ни засрамиш пред гостите.“

Сълзите ми потекоха безконтролно.

„Иване… Аз съм ти майка! Всичко съм дала за теб! Как можеш…“

Той ме прегърна неловко.

„Моля те, мамо… Просто така е по-добре.“

В следващите дни не можех да спя. Въртях се в леглото и си спомнях всичко – първите му стъпки, първият му зъб, първият му провален изпит… Всички нощи, в които го чаках да се прибере жив и здрав.

Обадих се на сестра ми Даниела.

„Дани, какво да правя? Синът ми не ме иска на сватбата си…“

Тя въздъхна:

„Може би трябва да го пуснеш… Да му дадеш пространство…“

„Но аз съм сама! Той е всичко за мен!“

„И точно затова трябва да го оставиш да живее живота си.“

В деня на сватбата стоях сама у дома с роклята си и гледах снимките от детството му. Чувах смеха му в главата си. Чудех се – къде сбърках? Дали прекалено много го обичах? Или просто не знаех кога да спра?

Вечерта Иван ми изпрати снимка – той и Мария, усмихнати до олтара. Под нея пишеше: „Благодаря ти за всичко.“

Сълзите пак потекоха по лицето ми. Може би някой ден ще ми прости. Може би някой ден ще разбере защо съм правила всичко това.

А вие как мислите? Може ли една майка да обича прекалено много? И кога трябва да пуснем децата си да летят сами?