Защо тя, а не аз?

– Пак ли така ще оставиш чиниите? – гласът на госпожа Мария проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над мивката. Чиниите наистина не бяха подредени по нейния начин – чашите трябваше да са отляво, чиниите отдясно, приборите отделно. Вече две години се опитвах да запомня всичките ѝ правила, но винаги нещо пропусках.

– Извинявай, ще ги наредя пак – прошепнах, без да се обръщам.

– Ивана никога не забравяше такива неща – добави тя, сякаш между другото. – Всичко ѝ беше под конец.

Стиснах зъби. Ивана. Винаги Ивана. Дори когато Дамян ме представи на семейството си, първото, което чух от майка му, беше: „Ивана правеше най-вкусната баница. Ще можеш ли и ти?“

Дамян влезе в кухнята с телефон в ръка. – Мамо, остави я. Не е нужно всичко да е като при Ивана.

– Ама ти не разбираш! – повиши тон тя. – Домът трябва да има ред! Ивана го знаеше това.

Погледнах Дамян с надежда за подкрепа, но той само въздъхна и излезе от стаята. Останах сама с Мария и с усещането, че никога няма да бъда достатъчно добра.

Вечерта седяхме на масата – аз, Дамян и Мария. Тя беше приготвила мусака, защото „на Дамян така му харесва“. Аз предложих да направя салата, но тя само махна с ръка: „Не се притеснявай, Ивана винаги правеше салатата перфектно.“

– Как беше на работа? – опитах се да започна разговор с Дамян.

– Добре – отвърна той кратко и се загледа в телефона си.

– Знаеш ли, Дамяне – намеси се Мария, – днес срещнах Иванка на пазара. Толкова е отслабнала! Каза ми, че още пази онзи пуловер, който ти подари за рождения ден.

Дамян се усмихна леко. – Да, много хубав пуловер беше.

Сърцето ми се сви. Не можех да избягам от призрака на Ивана – тя беше навсякъде: в кухнята, в разговорите, дори в спомените на мъжа ми.

След вечеря се затворих в спалнята и се разплаках тихо. Спомних си първите ни месеци с Дамян – как се смеехме заедно в парка „Заимов“, как ми носеше кафе в леглото и казваше, че съм най-красивата жена на света. Сега тези думи звучаха като далечен спомен.

На следващия ден реших да поговоря с него. Изчаках го да се прибере от работа и го посрещнах с чаша чай.

– Можем ли да поговорим? – попитах тихо.

Той седна срещу мен и ме погледна уморено.

– Чувствам се невидима тук – започнах. – Постоянно ме сравнявате с Ивана. Не мога да бъда тя. Аз съм различна.

Дамян въздъхна тежко. – Знам, че не ти е лесно с майка ми… Но тя просто е свикнала с Ивана. Бяха заедно толкова години.

– А ти? Ти свикна ли с мен? Или още живееш в миналото?

Той замълча. Погледът му се плъзна по масата.

– Не знам… Понякога си мисля какво би било, ако нещата не се бяха променили…

Тези думи ме удариха като шамар. Станах рязко и излязох на балкона. Софийската нощ беше тиха и хладна. Гледах светлините на града и се чудех как стигнах дотук – как позволих да изгубя себе си в опитите да бъда нечия чужда представа за идеалната жена.

На следващата сутрин Мария ме посрещна с нов упрек:

– Забравила си да купиш кисело мляко! Ивана никога не забравяше такива неща.

Погледнах я право в очите:

– Аз не съм Ивана. Никога няма да бъда. Ако това е проблем, кажете ми го направо.

Тя ме изгледа изненадано и за първи път замълча.

Вечерта Дамян дойде при мен:

– Майка ми каза, че си ѝ говорила остро…

– Омръзна ми да живея в чужда сянка! – извиках аз. – Или ще започнем да градим наш живот заедно, или…

Той ме прекъсна:

– Не мога да избера между теб и майка ми…

– Но вече си избрал – прошепнах аз и сълзите потекох по лицето ми.

Седмици наред живяхме като непознати под един покрив. Мария стана още по-студена към мен, а Дамян все по-отдалечен. Започнах да прекарвам повече време навън – разходки из Борисовата градина, срещи с приятелки, които ме питаха защо съм толкова тъжна.

Една вечер реших да остана при майка ми в Люлин. Седяхме на балкона и тя ми каза:

– Дете мое, ако трябва цял живот да доказваш стойността си пред някого, значи този човек не те заслужава.

Тези думи ме удариха право в сърцето. За първи път осъзнах колко много съм жертвала от себе си заради един брак, който ме караше да се чувствам малка и недостатъчна.

Върнах се у дома и казах на Дамян:

– Тръгвам си. Не мога повече така.

Той ме погледна дълго и нищо не каза. Просто кимна леко.

Сега живея сама в малък апартамент под наем в „Младост“. Всяка сутрин пия кафето си на терасата и гледам изгрева над София. Понякога още чувам гласа на Мария или усещам погледа на Дамян върху гърба си… Но вече знам коя съм.

Мислите ли, че някога ще спра да се сравнявам с другите? Или това е съдбата на всяка жена в България – винаги да доказваш стойността си пред чужди очи?