Завръщането на сенките: Историята на един син и баща в София

– Не мога да повярвам, че си тук. – Гласът ми трепереше, докато гледах в очите на мъжа, когото не бях виждал от трийсет години. Седеше срещу мен в малкото кафене на булевард „Витоша“, сякаш нищо не се беше случило. Беше същият – сивата коса, дълбоките бръчки около очите, но погледът му… Погледът му беше пълен с вина и страх.

– Знам, че не заслужавам да ме изслушаш, Владо – прошепна той. – Но трябваше да опитам.

В този момент времето спря. Всичко, което бях постигнал – луксозният апартамент в Лозенец, служебната кола, уважението на колегите ми в голямата софийска фирма – се разпадна пред тежестта на едно детско разочарование. Баща ми ме беше изоставил, когато бях на осем. Майка ми работеше на две места, за да ни издържа. Аз се научих да не вярвам на никого.

– Защо сега? – попитах го рязко. – Защо след всичките тези години?

Той сведе глава. Пръстите му нервно въртяха чашата с кафе.

– Болен съм, Владо. Лекарите казаха… – Гласът му се прекърши. – Не ми остава много време.

Усетих как гневът ми се смесва със страх и съжаление. Не исках да го съжалявам. Не исках да го виждам слаб. Той беше човекът, който ни изостави заради друга жена в Пловдив, който не се обади дори когато майка ми почина от инфаркт преди пет години.

– И какво искаш от мен? – попитах студено.

– Да ми простиш… Ако можеш.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко друго. Простил ли съм му някога? Или просто съм се научил да живея с празнотата?

Върнах се у дома онази вечер като призрак. Жена ми, Мария, ме посрещна с притеснен поглед.

– Как мина срещата?

– Не знам… – отвърнах и се строполих на дивана. – Той е болен. Иска прошка.

Мария седна до мен и хвана ръката ми.

– Може би трябва да му дадеш шанс. За себе си, не за него.

– Не знам дали мога…

Седмици наред не можех да спя. В работата започнах да греша – изпуснах важна среща с клиенти, забравих за рождения ден на дъщеря ни Ива. Колегите ми шепнеха зад гърба ми: „Какво става с Владо? Винаги беше железен.“

Една вечер, докато гледах снимка на майка ми, си спомних как плачеше нощем, мислейки че не я чувам. Спомних си как обещах пред гроба ѝ никога да не стана като него. Но дали не бях вече?

Реших да отида при баща си в малкия му апартамент в Люлин. Отвори ми бавно, с бастун в ръка.

– Не очаквах да дойдеш… – каза тихо.

– И аз не знам защо съм тук – отвърнах.

Седнахме един срещу друг. Дълго мълчахме.

– Знаеш ли… – започна той плахо. – Когато напуснах вас с майка ти, мислех, че ще намеря щастие другаде. Но сгреших. Загубих всичко – и вас, и себе си.

Гледах го и за първи път видях не чудовище, а човек – слаб, уплашен, самотен.

– Аз също загубих много – казах тихо. – Научих се да не вярвам на хората. Да не показвам слабост.

Той протегна ръка към мен, несигурно.

– Може ли… може ли да опитаме отначало?

Не знаех какво да кажа. В този момент телефонът ми извибрира – Мария пишеше: „Ива те чака за вечеря.“

Погледнах баща си и осъзнах, че ако не му простя, ще предам собственото си дете по същия начин.

– Може би можем – прошепнах.

В следващите месеци започнахме бавно да изграждаме мостове помежду си. Водех го на прегледи в болницата „Токуда“, разказвах му за работата си, за Ива. Той слушаше внимателно, понякога плачеше тихо.

Един ден го заведох в Борисовата градина. Седнахме на пейка под стара липа.

– Благодаря ти, Владо – каза той със сълзи в очите. – Не знам дали заслужавам това…

– Никой не заслужава всичко или нищо – отвърнах аз. – Но всички имаме нужда от прошка.

Когато баща ми почина няколко месеца по-късно, вече не чувствах гняв. Чувствах тъга и облекчение. Бях му простил. Бях простил и на себе си.

Сега често се питам: Колко от нас живеят с рани от миналото? Колко от нас са готови да простят? Може би само когато простим на другите, можем да бъдем истински свободни.