Зет ми мислеше, че семейният бизнес е лесна работа: Истината, която разтърси цялото ни семейство

— Не е честно! — гласът на зет ми, Калоян, отекна в малкия ни офис, докато аз се опитвах да въведа новите поръчки в системата. — Всички очаквате от мен да върша всичко най-тежко! Защо не дадете тези задачи на някой друг?

Погледнах го през очилата си. В този момент осъзнах, че не просто имаме различни представи за работа — ние живеем в различни светове. Калоян беше женен за дъщеря ми Мария от две години. Когато тя предложи да го вземем в бизнеса, вярвах, че ще бъде като син за нас. Но още от първия ден той се държеше така, сякаш сме му длъжни.

— Калояне, тук всички работим здраво — казах тихо, но твърдо. — Това е нашият хляб. Не можем да си позволим да мързелуваме.

Той се изсмя:
— Вие сте собствениците! Аз съм само зетът. Не съм дошъл тук да се скъсвам от работа.

Стиснах зъби. Мъжът ми, Иван, стоеше до мен и мълчаливо наблюдаваше сцената. Винаги беше по-спокоен от мен, но виждах как челюстта му се стяга.

— Калояне — намеси се Иван, — ако искаш да си част от това семейство, трябва да участваш наравно с всички. Не сме те взели тук за украса.

Калоян тресна вратата и излезе. Останахме сами с Иван. Погледнах го и видях болката в очите му.

— Мислиш ли, че сбъркахме? — прошепнах.
— Не знам — отвърна той. — Но не можем да позволим някой да руши това, което сме градили с години.

Вечерта Мария дойде у дома с разплакано лице.
— Мамо, татко… Калоян каза, че не го уважавате. Че го карате да върши цялата черна работа.

Погалих я по косата.
— Дете мое, ние не делим работата на черна и бяла. Всички правим всичко. Така сме оцелели през годините.

Мария седна до мен и се разплака още по-силно.
— Той не разбира… Мисли, че щом е семеен бизнес, всичко ще му е лесно. А аз… аз не знам какво да правя.

Прегърнах я силно. Спомних си първите години с Иван — как сами опаковахме стоките в малката ни кухня, как разнасяхме поръчките с нашата стара Лада из цяла София. Никой не ни е подарил нищо. Всичко беше с труд и лишения.

На следващия ден Калоян не дойде на работа. Телефонът му беше изключен. Мария се тревожеше все повече. Аз и Иван поехме всички задачи сами — обработвахме поръчки, говорехме с клиенти, опаковахме стоки до късно вечерта.

След три дни Калоян се появи. Беше обиден и намръщен.
— Реших да остана само като консултант — заяви той. — Ще ви давам идеи за сайта и рекламата. Физическата работа не е за мен.

Погледнах го право в очите:
— Калояне, тук няма място само за идеи. Имаме нужда от хора, които работят с ръцете си и с душата си.

Той се обърна към Мария:
— Или ще ме подкрепиш пред родителите си, или…

Тя го прекъсна:
— Калояне, аз съм част от това семейство! Знам какво значи трудът им! Ако не можеш да приемеш това…

В този момент разбрах колко силна е дъщеря ми. Тя избра нас — не защото сме ѝ родители, а защото знаеше цената на всяка спечелена стотинка.

Калоян напусна бизнеса ни. След месец Мария също се изнесе при него — но вече беше различна. Връзката им се разклати. Тя започна да работи сама — намери си работа като счетоводителка в малка фирма и често идваше при нас да помага вечерите.

Една вечер седяхме с Иван на терасата и гледахме светлините на града.
— Дали сбъркахме? — попита той тихо.
— Не знам — отвърнах му. — Но знам едно: никой не може да ти даде достойнство наготово. Трябва сам да го извоюваш.

Година по-късно Мария се върна при нас — вече разведена. Беше по-силна, по-уверена и благодарна за всичко научено. Калоян остана сам със своите идеи за лесен живот.

Сега често си мисля: Дали трябваше да бъдем по-търпеливи? Или просто някои хора никога няма да разберат какво значи истинският труд? Какво мислите вие — има ли място за компромиси в семейството или понякога трябва да избереш себе си?