Жената, която посади ориза на търпението

– Не може да е толкова трудно! – изкрещя Петър, докато затръшваше вратата на хладилника. – Един чувал ориз стига за месец, стига да не си разточителна!

Стоях срещу него, с ръце на кръста и сълзи в очите. Бяхме се карали за пари и преди, но този път думите му ме засегнаха дълбоко. Не беше само за ориза. Беше за всичко – за умората, за безпаричието, за това как всеки ден се борим да оцелеем в панелката ни в Люлин, а той все намира начин да ме обвини, че не се справям достатъчно добре.

– Добре – казах тихо, но с твърд глас. – Щом мислиш, че оризът ще ни стигне, ще го видиш сам.

На следващия ден извадих голямата тенджера и сварих ориз. Без месо, без зеленчуци, без подправки. Само ориз. Сервирах го на масата и седнах срещу Петър и двете ни деца – Мария и Виктор. Те ме гледаха учудено.

– Мамо, няма ли кюфтета? – попита Мария с надежда.

– Днес ще ядем ориз – отвърнах и се опитах да не трепна под погледа на Петър.

Той не каза нищо. Само започна да яде с лъжица, без да ме погледне. Децата също мълчаха. Вечерята премина в тишина, нарушавана само от тракането на лъжиците по чиниите.

Минаха три дни. Ориз сутрин, обед и вечер. Децата започнаха да мрънкат. Виктор се опита да си направи сандвич с мармалад, но аз бях скрила всичко освен ориза.

– Мамо, гладен съм! – проплака той една вечер.

Петър се намеси:
– Стига си ги мъчила! Това не е нормално!

– Ти каза, че ще ни стигне – отвърнах студено. – Искам да видиш какво е.

Той избухна:
– Това е отмъщение! Не е възпитание!

– А какво е възпитание? Да ми казваш всеки ден, че не мога да управлявам парите? Да ме караш да се чувствам виновна за всичко?

Гласът ми трепереше. Сълзите вече не можех да ги спра. Децата се разплакаха и те.

На петия ден Петър донесе вкъщи две кофички кисело мляко и един хляб.
– Взех ги на вересия от магазина долу. Не мога повече така.

Вечерта седнахме на масата и ядохме мляко с ориз. За първи път от седмица усетих нещо като вкус в устата си. Но атмосферата беше натежала от неизказани думи и обиди.

На следващия ден майка ми дойде неочаквано.
– Какво става тук? Защо децата са отслабнали?

Петър замълча. Аз избухнах:
– Питай го него! Той каза, че можем да живеем само на ориз!

Майка ми ме прегърна и прошепна:
– Не си сама. Но не наказвай децата заради неговия инат.

Тези думи ме удариха като шамар. През нощта не можах да спя. Чувах как Мария хлипа в съня си. Петър лежеше до мен, обърнат с гръб.

На сутринта той прошепна:
– Извинявай… Не знаех, че ще е толкова трудно.

Погледнах го дълго. В очите му видях умора и вина.
– И аз съжалявам – казах тихо. – Но понякога имам нужда да видиш през какво минавам всеки ден.

В следващите дни започнахме да говорим повече. За парите, за страховете си, за това какво ни липсва. Не беше лесно – всеки разговор беше като разравяне на стари рани. Но поне вече не бяхме врагове.

Сега, когато мина време, се питам: Струваше ли си тази малка победа? Или загубихме повече, отколкото спечелихме? Може ли едно семейство да оцелее само на инат и ориз?