Живот под един покрив: Битка за уважение и собствено място

– Мария, пак ли си оставила чиниите в мивката? – гласът на Даниела, снахата ми, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се опитвах да не избухна. Беше едва осем сутринта, а вече усещах как гърлото ми се свива от напрежение.

Преди две години изгубих съпруга си Иван. След четиридесет години брак останах сама в малкия ни апартамент в Надежда. Синът ми Георги настоя да се преместя при тях – „Мамо, ще ти е по-лесно, ще си с нас, ще помагаш с децата.“ Съгласих се, защото вярвах, че семейството трябва да е заедно. Но никой не ме предупреди колко трудно е да живееш под един покрив с чужда жена, макар и снаха.

В началото всичко изглеждаше добре. Помагах с готвенето, разхождах малкия Мартин до детската градина, прибирах прането. Но постепенно започнах да усещам, че съм излишна. Даниела беше млада, работеше от вкъщи като счетоводител и държеше всичко под контрол. Всяка моя инициатива – дали ще сложа супа на котлона или ще подредя играчките – се посрещаше с критика.

– Мамо, нека аз да го направя! – често ми казваше Георги, когато се опитвах да помогна с вечерята. Но после идваше при мен вечер, когато Даниела вече беше легнала, и ми се оплакваше колко е уморен и как не може да угоди на всички.

Една вечер чух как двамата се карат в спалнята:
– Твоята майка пак е изхвърлила моите документи! – ядосано прошепна Даниела.
– Сигурно не е разбрала… – опита се да я успокои Георги.
– Не може ли поне веднъж да ме попита преди да пипа нещата ми?

Седях в тъмното и слушах. Сърцето ми се свиваше. Не исках да съм товар. Не исках да съм причина за раздор между тях. Но какво друго можех да направя? Да стоя в стаята си и да чакам някой да ме повика?

Сутрините станаха най-тежки. Даниела винаги бързаше за работа, нервничеше, а аз се опитвах да помогна с децата. Мартин често плачеше, а малката Ани не искаше да закусва. Веднъж не издържах:
– Даниела, може ли аз да ги заведа днес?
– Не, благодаря – отвърна тя студено. – Ще се оправим сами.

Почувствах се ненужна. Вечерите прекарвах сама пред телевизора, докато те двамата гледаха сериали в спалнята си. Понякога Георги идваше при мен:
– Мамо, всичко наред ли е?
– Да, синко – усмихвах се изкуствено. – Всичко е наред.

Но нищо не беше наред. Започнах да усещам как ставам невидима в собствения си дом. Дори децата започнаха да търсят майка си за всичко.

Един ден реших да поговоря с Георги:
– Сине, мисля да се върна в Надежда.
Той ме погледна изненадано:
– Мамо, защо? Нали тук ти е по-добре?
– Не съм сигурна… Чувствам се като гостенка. Като че ли преча.
– Не говори така! Даниела просто… тя е напрегната напоследък.
– Не е само тя. Аз съм напрегната. Не знам къде ми е мястото тук.

Той замълча. Знаех, че няма отговор.

Скоро след този разговор Даниела започна да ми оставя бележки: „Моля те, не пипай пералнята.“ „Не мести чашите.“ „Не забравяй да заключиш.“ Чувствах се като прислужница в собственото си семейство.

Една вечер избухнах:
– Защо ме държите тук, ако не ме искате? – извиках през сълзи.
Даниела ме погледна стреснато:
– Никой не казва, че не те искаме… Просто… трудно е за всички.
Георги стоеше между нас като дете между две каращи се майки.
– Мамо…
– Не! – прекъснах го аз. – Искам уважение! Искам да знам, че имам място тук!

Тази нощ не спах. Мислех за младостта си, за времето когато аз бях снаха и живеех със свекърва си в една стая в Кюстендил. Тогава също беше трудно, но поне имаше уважение. Сега времената са други – всеки държи на личното си пространство, но къде остава човещината?

На следващия ден събрах багажа си. Георги ме изпрати до входа:
– Мамо…
– Ще идвам да помагам с децата, когато имате нужда – казах тихо. – Но трябва да имам свой дом.

Върнах се в празния апартамент в Надежда. Самотата беше тежка, но поне имах покой. Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Чудя се: къде сбъркахме? Защо семейството вече не е това убежище, което беше някога?

Дали някой друг се чувства така? Или само аз останах между два свята – миналото и настоящето?