Живот под един покрив с тъщата и тъста – дом или бойно поле?

– Пак ли си оставила чиниите в мивката, Мария? – гласът на тъщата ми пронизва утрото, още преди да съм си изпила кафето. Сърцето ми се свива, а ръцете ми автоматично се втурват към чиниите, сякаш съм дете, което е хванато в лоша постъпка. Не отговарям. Знам, че всяка дума ще бъде изтълкувана като нападка.

Три години. Три години под един покрив с родителите на съпруга ми, в голямата им къща в Банкя. Когато се нанесохме тук, бяхме млади, влюбени и с надежда, че ще спестим за собствено жилище. Но никой не ни предупреди, че стените тук са тънки, а границите – още по-тънки.

Съпругът ми, Петър, работи до късно. Вечерите ни са кратки и често преминават в мълчание. Той не иска да се кара с родителите си, а аз не искам да го поставям между чука и наковалнята. Но понякога не издържам.

– Петре, не мога повече така – прошепвам една вечер, докато лежим в леглото. – Чувствам се като гостенка в собствения си дом.

Той въздиша тежко:
– Знам, Мария… Но нямаме избор. Кредитите са високи, а тук поне не плащаме наем.

– А цената на душата ми кой ще плати? – питам го, но той вече е заспал или се преструва.

На следващата сутрин тъстът ми ме посреща с вестник и мълчаливо неодобрение. Всяко мое движение се следи – какво готвя, как чистя, как говоря с децата. Дъщеря ми, Ива, е на пет и вече усеща напрежението. Веднъж я чух да казва на плюшеното си мече:
– Тихо, баба ще се ядоса.

Сърцето ми се разкъсва. Не искам детето ми да расте в страх и напрежение. Опитвам се да говоря с тъщата:
– Моля ви, нека поне детската стая да е само за нас. Ива има нужда от спокойствие.

Тя ме поглежда с ледени очи:
– В тази къща всички живеем заедно. Няма „твое“ и „мое“.

Понякога си представям как събирам багажа и излизам през вратата. Но после виждам Петър – уморен, прегърбен от работа и грижи – и не мога да го оставя сам в тази битка. А може би вече съм сама?

Вечерите са най-тежки. Седим на масата четиримата възрастни и Ива. Тъщата разказва как едно време всичко било по-добре, как жените били по-покорни, как семейството било свято. Аз стискам зъби и броя секундите до края на вечерята.

Една вечер чашата прелива. Тъщата повишава тон пред Ива:
– Майка ти пак е забравила да купи хляб! Какво ще ядем сега?

Петър мълчи. Аз ставам рязко:
– Стига! Не съм ви слугиня! Имам работа, грижа се за дете, опитвам се да бъда добра съпруга и майка! Не мога да бъда всичко за всички!

Тишина. Тъстът ме гледа изненадано, тъщата се изчервява от яд. Петър ме хваща за ръката под масата – знак за подкрепа или молба да млъкна?

След този скандал няколко дни никой не ми говори. Чувствам се като призрак в собствения си дом. Само Ива идва при мен вечер и ме прегръща:
– Мамо, ти си най-добрата.

Тези думи ме държат жива.

Започвам да търся работа на половин ден – не толкова заради парите, колкото заради нуждата да изляза от къщата. Намерих позиция като библиотекарка в читалището наблизо. Там срещнах Маргарита – жена на моята възраст, която също живее с родителите на мъжа си.

– Знаеш ли – казва ми тя един ден – понякога трябва да поставиш граници, дори ако това значи да разочароваш някого.

Връщам се у дома с нова решителност. Сядам срещу Петър:
– Или намираме начин да живеем отделно, или ще се изгубя напълно.

Той ме гледа дълго:
– Ще говоря с тях. Обещавам.

Не знам какво ще стане утре. Може би ще останем тук още години. Може би ще намерим сили да си тръгнем. Но знам едно: вече няма да мълча.

Понякога се питам: Колко струва щастието? И дали някога ще имам свой дом – истински дом? Как бихте постъпили вие?