Звънят ми всеки ден да питат за здравето ми – но дали ги е грижа наистина?

– Мамо, как си днес? – гласът на Николай звучи някак механично, сякаш чете от лист.

– Добре съм, Ники. Благодаря, че се обади – отговарям, опитвайки се да скрия треперенето в гласа си. Вече знам как ще протече този разговор: кратко питане за здравето ми, няколко дежурни думи и после бързо сбогуване. След това ще остана сама с мислите си, с тишината, която тежи повече от всяка болка в ставите ми.

Поглеждам през прозореца – навън вали ситен дъжд, а по улицата преминават хора с чадъри. Всяка сутрин се събуждам с надеждата, че някой от децата ми ще дойде на гости. Но вече минаха месеци, откакто последно видях Борис. Елена пък все обещава, че ще мине „този уикенд“, но все нещо изниква.

Понякога си мисля: „Дали наистина ги е грижа за мен, или просто чакат да си отида, за да си разделят апартамента?“ Тази мисъл ме гризе като мишка в стара къща. Не искам да вярвам в нея, но все по-често се промъква в съзнанието ми.

Помня времето, когато бяхме семейство – истинско семейство. Когато мъжът ми си тръгна, остави ме сама с трите деца. Работех на две места, за да имам пари за храна и учебници. Вечер готвех супа от каквото имахме и ги гледах как заспиват прегърнати едно до друго. Тогава си мислех, че когато остарея, ще имам до себе си топлината на семейството.

Сега обаче топлината идва само от радиатора. Дори котката ми Марта ме гледа с онзи особен поглед, сякаш разбира самотата ми.

Телефонът звъни отново. Този път е Борис.

– Мамо, всичко наред ли е? – пита той, докато чувам как някой му подвиква на заден план.

– Наред е, Борко. Как са децата?

– Добре са. Слушай, мамо… ако ти трябва нещо – лекарства или пари – кажи ми. Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен.

– Благодаря ти, миличък. Само малко компания ми липсва понякога.

– Знам… ама сега е много натоварено в работата. Ще се опитам да мина другата седмица.

Затварям телефона и усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Не искам да плача – не съм плакала от години. Но тази празнота… тя е по-страшна от болестите и самотата.

Вечерта Елена ми пише съобщение: „Мамо, честит имен ден! Обичам те! Ще ти звънна утре.“

Сядам на масата и гледам снимките по стената – малки ръчички, усмихнати лица, торта със свещички… Кога се изгуби всичко това? Кога станах просто задължение?

На следващия ден идва съседката Пенка да ми донесе домашна баница.

– Лили, защо не поканиш децата на гости? – пита тя.

– Каня ги… но все са заети.

– Абе, знаеш ли… моите също са такива. Само като им потрябва нещо се сещат за мен.

– Понякога си мисля, че ако не беше апартаментът… дали щяха да ме търсят изобщо?

Пенка въздъхва тежко:

– Не знам, Лили. Днешните млади са други…

Вечерта не мога да заспя. Въртя се в леглото и си спомням последния път, когато всички бяхме заедно – на Коледа преди три години. Тогава още имаше смях и топлина. Сега има само празни думи по телефона и обещания без покритие.

На рождения ми ден получавам три обаждания и един букет по куриер. Никой не идва лично. Седя сама пред празната маса с парче торта и си мисля: „Толкова ли струвам? Една бърза проверка по телефона и после обратно към техния живот?“

Понякога си представям какво би било, ако един ден просто изчезна. Дали ще усетят липсата ми? Или ще започнат да се карат кой какво ще вземе?

Съседката Пенка казва, че трябва да съм благодарна – поне ме търсят. Но аз знам разликата между истинската грижа и дежурното обаждане.

Пиша писмо до децата си:
„Скъпи мои,
Знам, че животът ви е забързан и труден. Но понякога една прегръдка струва повече от всички пари на света. Не чакайте да ме няма, за да разберете колко ви обичам.“

Не знам дали ще го прочетат някога.

Гледам през прозореца към празната улица и се питам: „Дали някога ще разберат какво значи истинска обич? Или за тях ще остана просто поредната отметка в списъка със задължения?“