Завещанието за Лилия: Когато кръвта не е всичко

– Как можа, мамо? Как можа да направиш това без да ме попиташ? – Гласът на Георги трепереше от гняв, а очите му горяха. Стоеше срещу мен в хола, стиснал юмруци, сякаш всеки момент ще удари масата.

В този миг времето спря. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собствения си ускорен пулс. Дъщеря ми Елена седеше до прозореца, мълчаливо стискаше ръката на дъщеря си Лилия. Лилия гледаше в пода, сякаш се срамуваше, че е причината за този скандал.

– Георги, моля те… – опитах се да говоря спокойно, но гласът ми излезе пресипнал. – Това е мое решение. Моят апартамент. Искам Лилия да има сигурност, ако нещо се случи с мен.

– А аз? Аз не съм ли ти син? – извика той. – Цял живот съм работил, помагал съм ти! А ти… ти избираш внучката си пред мен!

В този момент усетих как старата болка се връща. Болката от годините, в които Георги беше далечен, студен, винаги зает със себе си и собствените си проблеми. Колко пъти съм плакала нощем, защото не можех да намеря път към него? Колко пъти съм се питала къде сбърках като майка?

– Не е въпрос на избор – прошепнах. – Просто… Лилия има нужда от подкрепа. Ти имаш свой дом, Георги. Имаш семейство, работа…

– Не ме интересува! – прекъсна ме той. – Това е предателство! Всички в блока ще говорят! Каква майка си ти?

Елена се намеси тихо:

– Георги, моля те… Мама не го прави от злоба. Знаеш колко трудно беше на Лилия последните години.

Георги я изгледа с презрение:

– Ти винаги я защитаваш! И тя като теб – само взема, нищо не дава!

Лилия се разплака безшумно. Сърцето ми се сви. Спомних си как преди две години баща ѝ ги напусна и тя остана сама с майка си. Как работеше по две смени в кафене и учеше за изпити. Колко пъти идваше при мен вечер, прегръщаше ме и казваше: „Бабо, само ти ми остана.“

– Георги – казах тихо, – ти никога не си идвал при мен за помощ. Винаги си бил горд и независим. Но Лилия… тя има нужда от този дом.

Той млъкна за миг, после изсъска:

– Ще те съдя! Ще видиш! Няма да оставя така нещата!

Излезе с трясък и вратата се затвори зад него като последна присъда.

Вечерта седях сама в кухнята. Чашата чай изстиваше в ръцете ми. Чувах как Елена утешава Лилия в другата стая. Сълзите ми капеха по масата.

Винаги съм вярвала, че семейството е свято. Че кръвта е по-гъста от водата. Но сега… сега не бях сигурна в нищо.

Спомних си младостта си в Пловдив – как с баща им строяхме този апартамент тухла по тухла. Как мечтаехме децата ни да са щастливи тук. Но животът не винаги следва мечтите ни.

На следващия ден Георги не се обади. Не дойде и на третия ден. Съседките започнаха да шушукат по стълбите: „Видя ли я Мария? На внучката ще го оставя! Синът ѝ ще я прокълне!“

Една вечер Лилия дойде при мен:

– Бабо, ако искаш… можеш да промениш решението си. Не искам да страдаш заради мен.

Погалих я по косата:

– Не, мило дете. Ти заслужаваш този дом. Не заради апартамента – а защото тук има любов. Тук винаги ще имаш място.

Тя ме прегърна силно и за първи път от месеци усетих топлина в сърцето си.

Но нощем пак не мога да спя. Мисля за Георги – дали някога ще ми прости? Дали ще разбере защо го направих?

Понякога се питам: Кога кръвта спира да бъде връзка? Кога любовта към едно дете трябва да отстъпи място на нуждата на друго? И има ли изобщо правилен избор за една българска майка?