Предателството на доверието: Историята на една дъщеря и нейната майка

– Мамо, пак ли си забравила да си вземеш лекарствата? – гласът ми трепереше, докато държах в ръка празната опаковка от антидепресанти. Беше късен следобед, а в панелката ни в Люлин миришеше на застояло кафе и цигари. Майка ми седеше на дивана, вперила поглед в телевизора, но очите ѝ бяха някъде другаде.

– Не съм забравила, Елице – отвърна тя, без да ме погледне. – Просто свършиха. Ще трябва пак да купиш.

Стиснах зъби. Беше третият път този месец. Работех по две смени в супермаркета, за да можем да си позволим лекарствата ѝ и сметките. Откакто татко почина, всичко беше на моите рамене. Майка ми се срина – не излизаше от вкъщи, не говореше с никого, а аз се опитвах да я върна към живота.

– Добре – казах тихо. – Ще взема още утре.

Тя кимна, а аз излязох на балкона да си поема въздух. Слънцето залязваше зад панелните блокове, а в мен се бореха вина и гняв. Защо все аз? Защо никой не ми помага?

Седмица по-късно, докато търсех чорапи в шкафа ѝ, попаднах на малка кутия с пари. Не бяха много – може би двеста лева, но за нас това беше цяло състояние. До тях имаше празни блистери от лекарства, но не тези, които ѝ купувах. Бяха някакви други – с непознати имена.

Сърцето ми заби лудо. В този момент майка ми влезе в стаята.

– Какво правиш там? – гласът ѝ беше остър като нож.

– Мамо… какви са тези хапчета? Откъде са тези пари?

Тя пребледня. За миг видях страха в очите ѝ, после го замени гняв.

– Не ти влиза в работата! Това са мои неща!

– Мамо, аз ти давам всичко! Работя като луда! Защо криеш от мен?

Тя се разплака. За първи път от години я видях истински слаба.

– Не мога… Не мога без тях… – прошепна тя.

Тогава разбрах. Майка ми беше зависима – не само от антидепресантите, а и от други лекарства, които взимаше тайно. Всичките ми усилия, всичките лишения… бяха отивали за нейната зависимост.

В следващите дни между нас се настани ледена тишина. Аз ходех на работа като автомат, тя стоеше затворена в стаята си. Вечер се чуваше как плаче тихо.

Една вечер не издържах и ѝ казах:

– Мамо, трябва да потърсим помощ. Не можем така повече.

Тя ме погледна със стари, измъчени очи.

– Страх ме е, Елице… Ако разберат съседите… Ако ме сложат в лудницата…

– Не ме интересува какво ще кажат хората! Аз те обичам! Но не мога повече да гледам как се унищожаваш!

Тя се разтрепери и за първи път ме прегърна истински силно.

Започнахме да ходим при психиатър в поликлиниката. Първите месеци бяха ад – майка ми се тресеше от абстиненция, крещеше ми, обвиняваше ме, че съм я предала. Аз плачех всяка вечер в банята, но не се отказах.

Веднъж я чух да говори по телефона:

– Елицата няма да ми даде повече пари… Не знам как ще изкарам…

Тогава разбрах колко дълбоко е паднала. Но и колко силна трябва да бъда аз.

Минаха месеци. Майка ми започна да се подобрява – малко по малко излизаше навън, започна да готви любимата ми мусака, дори се усмихваше понякога. Аз смених работата си – започнах като помощник-възпитател в детска градина. Животът ни тръгна бавно нагоре.

Но белезите останаха. Доверието ни беше счупено като стар порцелан.

Понякога вечер я гледам как спи и си мисля: „Ще мога ли някога пак да ѝ вярвам напълно? Или предателството остава завинаги между нас?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли любовта да излекува такава рана?