Сърцето ми се разпада: Историята на една дъщеря и нейната майка

– Мамо, пак ли ти е зле? – гласът ми трепереше, докато държах чашата с вода и гледах как майка ми се свива на дивана, лицето ѝ пребледняло, очите ѝ – празни. Беше вторник вечер, а аз се прибрах по-рано от работа, защото съседката ми звънна, че майка ми не е излизала цял ден. Сърцето ми се сви от тревога, но и от гняв – това не беше първият път.

– Добре съм, Цвети, просто малко ми се зави свят – прошепна тя и се опита да се усмихне. Усмивката ѝ беше изкуствена, а ръцете ѝ трепереха. Познавах я твърде добре. От години живеехме само двете – баща ми ни напусна, когато бях на петнайсет. Оттогава аз бях тази, която трябваше да се грижи за всичко.

Още от гимназията работех почасово, за да помагам с парите. След като завърших университета, започнах работа в една счетоводна фирма в центъра на София. Заплатата не беше голяма, но стигаше за наема, сметките и лекарствата на майка ми. Или поне така си мислех.

– Мамо, пак ли не си взела лекарствата? – попитах я строго.

– Взех ги… просто… – тя замълча и погледна към прозореца. В този момент забелязах празната бутилка ракия до фотьойла. Стомахът ми се сви. Не беше първият път, когато намирах алкохол вкъщи, но винаги си затварях очите. Казвах си, че е заради болката в ставите ѝ или заради самотата.

Седнах до нея и хванах ръката ѝ.

– Мамо, моля те… кажи ми истината. Пиеш ли пак?

Тя избухна в сълзи. За първи път я видях толкова безпомощна.

– Не мога без това, Цвети… Само така забравям всичко. Болката… самотата…

Сълзите ми потекоха по бузите. Чувствах се предадена. Всички онези пари за „лекарства“, всички безсънни нощи, когато я чаках да се прибере от магазина… Всичко беше лъжа.

– Защо не ми каза? – прошепнах.

– Срам ме е… Ти си всичко за мен. Не исках да те разочаровам.

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Спомних си всички пъти, когато отказвах да изляза с приятели, за да остана с нея; всички празници, които прекарвахме сами; всички надежди, че един ден ще стане по-добре. А тя през цялото време криеше истината от мен.

На следващия ден отидох на работа като призрак. Колежката ми Мария ме погледна загрижено:

– Цвети, добре ли си?

– Не знам… – отвърнах и избухнах в плач в тоалетната. За първи път осъзнах колко сама съм всъщност.

Вечерта се прибрах с твърдо решение – трябваше да говоря с майка ми открито. Този път нямаше да позволя да ме манипулира със сълзи и обещания.

– Мамо, трябва да потърсиш помощ – казах й директно.

– Не мога… хората ще разберат…

– По-добре хората да разберат, отколкото аз да те загубя!

Тя ме погледна с ужас в очите. За първи път видях страх у нея – страх не от мен, а от себе си.

След дълги разговори и много сълзи я убедих да посети психолог в кварталната поликлиника. Записах й час и я придружих. В чакалнята седяхме мълчаливо една до друга. Чувах как другите хора шушукат: „Виж я тази… сигурно пак е препила.“ Срамът ме прониза като нож.

След първата среща майка ми беше мълчалива дни наред. Аз също не знаех какво да кажа. Вкъщи беше напрегнато – всяка дума можеше да взриви тишината.

Една вечер тя дойде при мен в кухнята:

– Цвети… благодаря ти. Знам, че ти е трудно. Но ако не беше ти…

Прегърнах я силно. За първи път от години почувствах топлина между нас.

Минаха месеци. Майка ми започна лечение и посещаваше група за подкрепа в читалището ни. Аз също започнах да ходя на срещи за близки на зависими хора. Там срещнах други като мен – хора, които живеят с болката от предателството, но все пак намират сили да обичат.

Понякога още се будя нощем с мисълта: „Дали пак няма да започне?“ Доверието трудно се възстановява. Но вече знам – не съм сама.

Понякога се питам: Какво е по-силно – любовта или болката? Може ли едно семейство да оцелее след такова предателство? Ще простите ли вие на свой близък, ако ви излъже така?