Вечерта, в която мечтите ми се разпиляха: Историята на едно българско момиче

– Мария, какво си облякла, бе момиче? – гласът на майка ми прониза цялата кухня, докато аз стоях на прага, с новата си рокля, която баба ми уши специално за първия ми училищен бал. Баща ми се обърна от масата, с лъжицата в ръка, и се засмя: – Абе, Цвети, виж я нашата принцеса! Ще я вземат за клоун, не за кралица!

Сърцето ми се сви. Роклята беше розова, с малки бели точки и дантела по ръкавите – точно такава, каквато си представях от месеци. Баба я шиеше всяка вечер след работа, а аз тайно я пробвах пред огледалото в коридора. Но сега, когато най-накрая я облякох пред родителите си, те не видяха нищо красиво в нея. Само повод за подигравка.

– Мамо… – прошепнах едва чуто. – Харесва ли ти?

– Ох, Мария, не се обиждай, ама… тази рокля е като от старите български филми. Кой още носи такива неща? Ще ти се смеят децата – каза майка ми и поклати глава.

Баща ми се изсмя още по-силно: – Ако искаш, ще ти дам една от моите ризи – поне ще е модерна!

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да им дам още един повод да ме дразнят. Влязох в стаята си и затворих вратата тихо. Чух как майка ми казва: „Детето трябва да се научи да приема шеги“, а баща ми добави: „Така е, Цвети. Иначе ще я смачкат в живота.“

Седнах на леглото и стиснах роклята в юмруци. Защо винаги трябваше да се шегуват с мен? Защо не можеха просто да ме прегърнат и да кажат: „Изглеждаш прекрасно“? Баба щеше да ме разбере. Тя винаги казваше, че най-важното е да се чувстваш добре в кожата си.

Вечерта дойде бързо. Майка ми настоя да облека друга рокля – синя, купена от пазара. „Тази е по-модерна“, каза тя. Аз обаче не можех да предам баба и себе си. Облякох розовата рокля и излязох навън.

На двора ме чакаше най-добрата ми приятелка – Ива. Когато ме видя, очите ѝ светнаха:
– Уау! Мария, изглеждаш като истинска принцеса!

Усмихнах се за първи път през целия ден.
– Мама и тате казаха, че изглеждам смешно…
– Не ги слушай! Важното е ти как се чувстваш! – Ива хвана ръката ми и тръгнахме към училището.

Балът беше в салона на читалището. Музиката гърмеше, децата танцуваха, а аз се опитвах да забравя думите на родителите си. Но когато група момчета от класа ме зърнаха, един от тях извика:
– Ей, Мария! Да не си избягала от цирка?

Смехът им ме прониза като нож. Ива ме дръпна към дансинга:
– Хайде да танцуваме! Не им обръщай внимание!

Но вече беше късно. Всички погледи бяха вперени в мен. Чувах шепоти: „Виж я тая…“, „Каква рокля само…“ Сълзите този път не можах да спра. Избягах навън, седнах на стълбите пред читалището и зарових лице в ръцете си.

След малко до мен седна баба. Не знам откъде се беше появила – може би беше усетила, че имам нужда от нея.
– Марио, защо плачеш?
– Всички ми се смеят… Мама и тате също…
– Знаеш ли – прошепна тя – хората често се страхуват от това, което е различно. Но ти си смела. Облече роклята, която обичаш. Това е истинската сила.

Погледнах я през сълзи:
– Но боли…
– Ще боли още малко. После ще пораснеш и ще разбереш, че най-важното е да бъдеш вярна на себе си.

Баба ме прегърна силно. В този момент разбрах колко много значи една прегръдка и една добра дума.

На следващия ден вкъщи беше тихо. Майка ми ме погледна виновно:
– Мария… Извинявай за вчера. Понякога не мислим какво казваме…

Баща ми също замълча за момент:
– Исках само да те предпазя… Но май сбърках.

Не казах нищо. Само кимнах. Болката още беше там, но вече знаех – не съм сама.

С времето започнах да говоря повече с баба си и с Ива за това как се чувствам. Научих се да защитавам себе си – понякога с думи, понякога просто като стоя гордо изправена.

Сега съм по-голяма и често си спомням онази вечер. Питам се: Защо родителите ни понякога ни нараняват най-много? Дали защото ни обичат или защото самите те са били наранявани? А вие как мислите? Споделете вашите истории – случвало ли ви се е нещо подобно?