Три сина и две дъщери: Когато майчината обич не стига

— Мамо, пак ли ще започваш? — гласът на Петър, най-големият ми син, прозвуча раздразнено по телефона. — Не мога да дойда тази седмица. Имам работа, разбери го най-после!

Стоях в малката кухня, облегната на масата, и стисках слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Сълзите пареха очите ми, но не им позволих да потекат. Не и пред него. — Добре, Петре — казах тихо. — Само ако можеш да минеш през аптеката, че лекарствата ми свършват.

— Ще видя — отвърна той сухо и затвори.

Седнах тежко на стола. В стаята беше тихо, само старият часовник тиктакаше безмилостно. Преди тридесет и две години родих Петър. После дойдоха Георги и Стефан. След тях — двете ми момичета, Мария и Елена. Пет деца! Всички казваха, че съм героиня. А аз просто обичах да съм майка.

Мъжът ми, Иван, беше строител. Работеше по обекти из цяла България. Често се прибираше уморен, с мазоли по ръцете и мирис на бетон по дрехите. — За децата го правя — казваше той и ме прегръщаше силно. Аз се грижих за всичко останало: храна, дрехи, уроци, болести, радости и сълзи.

Всяка сутрин ставах в пет, за да приготвя закуска и да изпратя всички на училище. Вечер гладех униформи и проверявах домашни. Лятото садяхме домати в двора, зимата правех компоти и туршии. Беше трудно, но бях щастлива.

Сега къщата е празна. Иван е болен — инсултът го прикова на легло преди две години. Аз едва се движа заради артрита. Дъщерите ми идват често — Мария живее в съседното село, Елена работи като медицинска сестра в града и винаги намира време да ни нагледа. Но синовете ми… Те сякаш забравиха откъде са тръгнали.

— Мамо, не мога да си взема отпуск всеки месец! — ядоса се Георги миналата седмица. — Имам семейство! Децата ми имат нужда от мен!

— А аз? — прошепнах аз. — Аз вече не съм ти нужна?

Той замълча и после каза: — Ще пратя пари по банков път.

Пари… Какво да правя с тях? Да си купя време? Да си купя прегръдка?

Стефан е най-малкият от синовете ми. Живее в София, работи в ИТ фирма. Виждам го веднъж годишно — на Коледа или Великден, ако изобщо дойде.

— Мамо, животът е различен сега — обяснява той по телефона. — Не е като едно време. Всеки си гледа своето.

— А твоето не съм ли аз? — питам го аз.

Той въздъхва тежко: — Обичам те, но не мога да бъда тук постоянно.

Мария идва всяка сряда след работа. Носи топла супа и чисти къщата. Сяда до мен и ме държи за ръка.

— Мамо, не се ядосвай на братята ми — казва тя тихо. — Мъжете са различни. Не знаят как да показват грижа.

— А аз ги научих ли на това? Или сбърках някъде?

Елена ме целува по челото всяка сутрин преди работа.

— Ще мина пак довечера — обещава тя.

Понякога нощем лежа будна до Иван и слушам как диша тежко. Спомням си как тичаха из двора пет малки чифта крачета, как се смееха и караха за топката или последното парче баница. Спомням си как Петър ме прегръщаше силно след първия си ден в училище; как Георги плака, когато падна от колелото; как Стефан носеше цветя от полето за мен.

Кога се промени всичко? Кога станахме чужди?

Съседката ми баба Дора често казва: — Дъщерите са благословия! Синовете като се оженят, забравят майка си.

Не вярвах в това навремето. Мислех си: „Моите момчета са различни.“ Но сега…

Веднъж се опитах да говоря с Петър лице в лице.

— Сине, боли ме, че не идваш. Чувствам се сама.

Той ме погледна уморено:

— Мамо, не разбираш ли? Имам три деца! Жена ми работи до късно! Аз съм единственият мъж вкъщи!

— А аз? Аз не съм ли ти майка?

Той замълча и после каза:

— Не мога да бъда навсякъде.

В този момент разбрах: вече не съм приоритет за него.

Понякога се чудя дали не сгреших като дадох всичко от себе си за децата си. Дали не трябваше да мисля повече за себе си? Дали ако бях по-строга или по-взискателна към синовете си, щяха да останат по-близо до мен?

Виждам го и при други жени в селото — баба Мария живее сама, синът ѝ е в Германия; баба Пенка разчита само на внучката си; баба Цветанка плаче всяка вечер заради безразличието на децата си.

А моите момичета… Те са тук. Те ме държат за ръка, готвят ми супа, сменят памперса на баща си без да се оплакват.

Понякога Иван ме гледа с тъжни очи:

— Прости им, Марийке… Може би така е писано.

Но аз не мога да простя напълно. Болката е твърде голяма.

Днес пак чакам телефонът да звънне. Пак чакам някой от синовете ми да попита: „Мамо, как си?“ Но знам, че ще минат дни преди това да се случи.

Питам се: Къде сбърках? Защо майчината обич не стига понякога? И дали някой ден ще разберат колко много ги обичам въпреки всичко?