Когато майката избере себе си: Историята на Виктория и нейните дъщери
„Как можа, мамо? Как можа да ни предадеш така?“ – думите на Елиана още кънтят в ушите ми, докато стоя сама в празния апартамент. Гледам през прозореца към сивия двор, където някога двете ми момичета играеха на ластик, а аз ги наблюдавах от балкона, с престилка и ръце, изцапани с брашно. Тогава вярвах, че щастието ми е тяхното щастие. Но сега… сега не съм сигурна в нищо.
Всичко започна в деня, когато получих писмото от нотариуса. Сестра ми Мария беше починала внезапно – инфаркт, казаха. Оставила ми малък апартамент в Бургас и някакви спестявания. Седях на кухненската маса, с писмото в ръка, а сърцето ми се свиваше от вина и облекчение едновременно. Вина – защото не бях до Мария в последните ѝ дни. Облекчение – защото за първи път от години имах нещо само за себе си.
Мъжът ми, Стефан, почина преди десет години. Остави ме с две деца и купища дългове. Работех на две места – чистачка в училището и вечер сервитьорка в кварталната кръчма. Елиана и Невена растяха бързо, а аз пропусках първите им стихотворения, първите им разочарования, първите им тайни. Винаги бях уморена, винаги бях някъде другаде. Но никога не се оплаках – така правят майките, нали?
Когато Елиана завърши медицина, плаках от радост. Когато Невена се омъжи за Иван и заминаха за Германия, плаках от самота. Но никога не им казах колко ми тежи всичко това. Винаги бях силната майка – опората, която не се чупи.
Докато не дойде наследството.
Седяхме трите на масата – аз, Елиана и Невена, която беше дошла специално от Германия заради погребението на леля си. Казах им тихо: „Мисля да продам апартамента в Бургас и да замина да живея там. Искам да започна нов живот.“
Настъпи тишина. После избухна буря.
„Ти си егоистка!“, извика Елиана. „Цял живот си ни повтаряла, че семейството е най-важното! А сега ще ни изоставиш?“
Невена мълчеше, но очите ѝ ме пронизваха с укор.
„Не ви изоставям“, опитах се да обясня. „Просто… за първи път искам нещо за себе си. Искам да се събудя сутрин и да не мисля за сметки, за чужди проблеми… Искам да се разхождам по морето, да чета книги, да рисувам…“
„А ние?“, прошепна Невена. „А ако имаме нужда от теб? Ако децата ми се разболеят? Ако Елиана има нощно дежурство?“
„Вие сте големи вече“, казах тихо. „Имате свои животи.“
Те не разбраха. Или не искаха да разберат.
След онази вечер телефонът ми замлъкна. Нито едно обаждане, нито едно съобщение. Само снимки във Фейсбук – рожден ден на внучката ми без мен, семейна ваканция без мен.
В Бургас всичко беше ново и страшно. Първите дни плаках всяка вечер. После започнах да излизам – разходки по Морската градина, кафе с непознати жени на моята възраст, които също бяха сами по една или друга причина.
Един ден срещнах Георги – пенсионер, вдовец като мен. Разказваше смешни истории за младостта си в строителството и ме караше да се смея до сълзи. За първи път от години се почувствах жива.
Но вината не ме напускаше.
Една вечер телефонът звънна – беше Елиана.
„Мамо… татко би се срамувал от теб“, каза тя студено.
Сълзите потекоха по бузите ми.
„Може би… Но татко никога не знаеше какво е да си сам“, отвърнах тихо.
След този разговор разбрах – няма връщане назад.
Сега живея живота си така, както винаги съм мечтала – уча испански в пенсионерския клуб, рисувам морето всяка сутрин и понякога вечерям с Георги на терасата. Но всяка вечер се питам: Дали съм лоша майка? Имам ли право на щастие след всичко дадено?
А вие как мислите? Може ли една майка да избере себе си без да изгуби любовта на децата си?