Когато всички си тръгнаха: Историята на една майка и болното ѝ дете

– Не можеш да разчиташ на нас вечно, Мария! – гласът на майка ми трепереше от раздразнение, докато държеше чантата си до вратата. – Трябваше да учиш, а не да раждаш толкова рано. Сега виждаш ли докъде стигна?

Стоях в коридора на панелния ни апартамент в Люлин, с малкия Даниел на ръце. Той беше само на пет месеца, а вече се бореше с нещо, което никой не можеше да назове с точност. Лекарите казваха „рядко генетично заболяване“, но за мен това бяха само думи, които не обясняваха защо детето ми не може да диша спокойно нощем и защо очите му са винаги влажни от болка.

Майка ми затвори вратата след себе си и тишината ме удари като шамар. Преди година всичко беше различно. Бях омъжена за Петър – момчето от съседния вход, с когото се познавахме от деца. Родителите ми се гордееха с мен – първата внучка, която ще им подари внук. Брат ми Георги идваше всяка неделя на гости с приятелката си и носеше шоколад за мен. Всички се радваха на бременността ми.

Но когато Даниел се разболя, всичко се промени. Петър започна да се прибира все по-късно. Веднъж го попитах:
– Петре, ще ми помогнеш ли тази вечер? Не съм спала от два дни…
Той въздъхна тежко:
– Мария, и аз работя по цял ден! Не мога да издържам това напрежение. Защо все аз?

Вечерите станаха самотни. Седях до леглото на Даниел и слушах как диша трудно. Понякога се молех на Бог да му даде сили, друг път просто плачех без глас. Приятелките ми – Силвия и Надя – спряха да ми пишат. Когато ги потърсих, Силвия каза:
– Мария, не знам какво да ти кажа… Всички имаме проблеми. Не мога да слушам само за болести.

В кварталната аптека аптекарката ме гледаше със съжаление:
– Пак ли за Даниел? Ох, милата…

Срамът ме изгаряше отвътре. Чувствах се виновна, че детето ми е болно. Че не съм завършила висше образование като брат ми. Че не мога да изкарвам пари като Петър. Майка ми повтаряше:
– Ако беше учила като хората, сега щеше да имаш хубава работа и нямаше да просиш помощ.

Петър започна да спи в хола. Една сутрин го чух да говори по телефона:
– Не знам колко още ще издържа… Всичко се върти около болното дете.

Веднъж Георги дойде и ме погледна студено:
– Мария, трябва да се стегнеш. Не може само да ревеш и да обвиняваш всички. Животът продължава.

Но как продължава животът, когато всяка нощ се страхуваш дали детето ти ще оцелее до сутринта? Когато никой не иска да те изслуша? Когато дори собствената ти майка те обвинява за всичко?

Започнах да търся помощ по форуми за майки. Там поне някой разбираше болката ми. Писах в група във Фейсбук: „Моля ви, някой минал ли е през подобно нещо? Как се справихте?“ Получих няколко съвета и много съчувствие от непознати жени. Това беше единствената ми опора.

Една вечер Даниел получи тежък пристъп. Хукнахме към Педиатрията с такси. Петър дойде след час, ядосан:
– Защо винаги трябва да драматизираш? Може би просто преувеличаваш!

Лекарката ни погледна уморено:
– Трябва ви специализирана грижа у дома. Знам, че е трудно…

Върнахме се вкъщи и Петър каза:
– Аз повече не мога така. Ще отида при майка ми за известно време.

Останах сама с Даниел. Сама срещу страха, самотата и осъждането на всички около мен. Започнах да чистя по домовете на съседи, за да изкарвам пари за лекарствата му. Някои ме гледаха с жал, други с презрение.

Една сутрин майка ми звънна:
– Мария, няма какво повече да направя за теб. Имаш си семейство – оправяй се.

Дори брат ми спря да се обажда. В квартала започнаха да шушукат зад гърба ми:
– Горката… видя ли я? Сама си е виновна.

Понякога нощем стоя до леглото на Даниел и го гледам как спи – крехък, но борбен. Питам се къде сбърках. Защо хората са толкова жестоки към тези, които най-много имат нужда от подкрепа?

Веднъж една непозната жена в парка ме заговори:
– Знам какво е… И моето дете беше болно. Не си сама.

Тези думи бяха като светлина в тунела. За първи път от месеци някой не ме упрекваше, не ме съжаляваше – просто ме разбираше.

Сега живея ден за ден. Боря се за Даниел и за себе си. Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, бих ли избрала друг път? Или просто бих искала повече любов и разбиране?

Кажете ми – защо в България най-лесно е да обърнеш гръб на някого в беда? Кога ще започнем да помагаме вместо да осъждаме?