Синът ми иска да се ожени и да се върне у дома – мога ли да жертвам себе си за неговото щастие?

– Мамо, трябва да поговорим.

Гласът на Иван проряза тишината в малката ни кухня, където още се усещаше миризмата на пържени картофи от вечерята. Погледнах го – висок, с тъмни очи като баща си, който ни напусна преди десет години. До него седеше по-малкият му брат Петър, навел глава над телефона си. Сърцето ми се сви – знаех, че този разговор ще промени всичко.

– Какво има, Иване? – попитах, опитвайки се да скрия тревогата в гласа си.

– Решихме с Мария да се оженим. И… – той замълча за миг, сякаш търсеше точните думи – …нямаме възможност за собствено жилище. Може ли да живеем тук, докато съберем пари?

В този момент времето спря. В главата ми се завъртяха хиляди мисли – спомените как съм се борила сама за тези момчета, как съм работила на две места, за да не им липсва нищо, как съм се отказвала от всичко заради тях. А сега… сега трябваше да реша дали да дам последното късче от себе си.

– Мамо, моля те – обади се Петър тихо. – Тук и без това е тясно.

Погледнах към стената, където още стоеше снимката на баща им. Той винаги казваше: „Семейството е най-важно.“ Но какво значи това, когато вече не можеш да дишаш от тежестта на всички чужди желания?

– Иванчо, знаеш колко е малко тук… – започнах внимателно. – Две стаи сме, а вече едва се разминаваме.

– Ще се оправим! – настоя той. – Мария е скромна, ще помага вкъщи. Ще спим в хола, ако трябва.

Петър изсумтя:

– А аз къде ще уча? В банята ли?

– Петре! – смъмрих го, но той само поклати глава и излезе от стаята.

Останахме сами с Иван. Видях колко е напрегнат – ръцете му трепереха леко.

– Мамо, моля те… Знам, че ти е трудно. Но ако не помогнеш сега, ще трябва да живеем при нейните родители. А ти знаеш какви са те…

Знаех. Мария беше от малък град до Плевен, а родителите ѝ не я одобряваха особено. Бяха студени хора, винаги с претенции.

– Иванчо… – прошепнах. – Аз цял живот съм се жертвала за вас. Не искам да ви спъвам, но и не знам дали ще издържа още едно напрежение тук.

Той ме прегърна силно.

– Само докато стъпим на крака. Обещавам!

Сълзи напълниха очите ми. Спомних си първите години след развода – как спяхме тримата на един разтегателен диван, как Иван носеше дърва от мазето през зимата, как Петър боледуваше често и аз стоях будна нощем до леглото му. Всичко това беше минало, но белезите останаха.

На следващия ден Мария дойде на гости. Беше притеснена, но мила.

– Госпожо Георгиева, знам колко е трудно… Ако искате, ще помагам с готвенето и чистенето. Ще си намеря работа наблизо.

Погледнах я внимателно – младо момиче с големи мечти и страх в очите. Видях себе си преди години – когато вярвах, че любовта може всичко.

Вечерта седнахме всички заедно на масата. Петър мълчеше, Иван стискаше ръката на Мария под масата.

– Мамо – каза той тихо. – Какво реши?

Погледнах ги един по един. Виждах надеждата в очите им и страха в своето сърце.

– Добре – казах най-накрая. – Останете тук. Но само докато съберете пари за собствен дом.

Иван скочи и ме прегърна силно. Мария заплака от радост.

Но радостта беше кратка. Още първата седмица започнаха проблемите. Петър не можеше да учи спокойно – Мария говореше по телефона с майка си до късно вечерта. Иван работеше на две места и почти не го виждахме. Аз се чувствах като чужда в собствения си дом.

Една вечер чух Петър да плаче в стаята си.

– Не мога повече! – изкрещя той. – Никой не ме пита как се чувствам!

Отидох при него и го прегърнах.

– Знам, мило мое… Знам…

На следващия ден Мария ми каза:

– Госпожо Георгиева, не искам да ви притеснявам повече. Ще потърсим квартира.

Погледнах я уморено.

– Не е нужно… Просто ми трябва малко време да свикна.

Но истината беше друга – не можех да свикна. Чувствах се изтощена от постоянните компромиси.

Минаха месеци. Иван и Мария най-накрая намериха малка гарсониера под наем в Надежда. Когато се изнесоха, апартаментът ми изглеждаше празен и тих като никога досега.

Седнах сама на кухненската маса и заплаках – от облекчение или от самота, не знам.

Сега често се питам: Дали направих правилното нещо? Дали една майка трябва винаги да жертва себе си за децата си? Или понякога им правим лоша услуга, като не ги пускаме навреме?

Какво бихте направили вие на мое място?