„Вече имаш свое семейство, Мария! Не се връщай повече!” – Едно завръщане, което преобърна всичко
– Мария, защо пак идваш? – Гласът на майка ми прониза тишината в коридора, докато стоях с куфар в ръка, а дъждът капеше от косата ми. Бях изминала двеста километра от Пловдив до родното село, за да прекарам уикенда с родителите си. Но още с първата стъпка в къщата усетих, че нещо е различно.
– Исках просто да ви видя… – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Баща ми не ме погледна дори. Седеше на масата, чете вестник и мълчеше. Само кучето Дара се завъртя около краката ми, сякаш усещаше напрежението.
– Вече имаш свое семейство, Мария! Не се връщай повече! – Майка ми затръшна вратата на стаята си и остави след себе си само ехото на думите си.
Стоях като вцепенена. В главата ми се въртяха спомени – как като дете тичах по двора, как майка ми ме прегръщаше, когато имах кошмари, как баща ми ме учеше да карам колело. А сега? Сега бях натрапник в собствения си дом.
Оставих куфара в антрето и седнах на пейката пред къщата. Дъждът се усили, но не ми пукаше. Сълзите се смесваха с капките по лицето ми. Защо? Какво се беше променило толкова много?
Може би всичко започна преди три години, когато се омъжих за Петър. Родителите ми никога не го приеха напълно – „градско момче“, „няма да ти помага в градината“, „не е като нашите хора“. Но аз го обичах. Заедно създадохме дом, имаме малка дъщеря – Елица. Животът ни не е лесен, но сме щастливи.
Винаги съм вярвала, че домът ми е тук – в тази стара къща със скърцащи дъски и мирис на печени чушки. Но сега усещах как между мен и родителите ми зее пропаст.
– Мамо… – опитах се отново да говоря с нея, когато излезе да нахрани кокошките. – Не разбирам защо се държиш така.
Тя ме погледна със студени очи:
– Ти избра друг живот. Сега си жена на Петър, майка на Елица. Ние вече не сме ти нужни.
– Това не е вярно! – извиках през сълзи. – Винаги ще ви обичам! Просто… просто исках да ви видя.
– Не можеш да имаш всичко, Мария. Не можеш да живееш на две места едновременно.
В този момент разбрах: майка ми страдаше от това, че съм пораснала и съм тръгнала по свой път. Но защо трябваше да ме отблъсква така жестоко?
Вечерта седнахме на масата за вечеря. Баща ми все още мълчеше. Само тракането на лъжиците нарушаваше тишината.
– Как е Елица? – попита той най-накрая.
– Добре е… Рисува много. Пита за вас постоянно.
– Да не я водиш тук – намеси се майка ми рязко. – Не искам да я объркваш.
– Какво значи това? – гласът ми трепереше.
– Ти си избрала друг живот! Не искам детето да расте между два свята и да страда като теб!
Станах от масата и излязох навън. Седнах под старата круша и се разплаках като дете. Защо любовта трябваше да боли толкова? Защо семейството, което би трябвало да ме подкрепя, ме отблъскваше?
На следващата сутрин си тръгнах рано. Оставих бележка: „Обичам ви. Винаги ще бъда ваша дъщеря.“
Влакът към Пловдив беше почти празен. Гледах през прозореца как полетата се редуват със селца и мислех за всичко изгубено и всичко спечелено.
Когато се прибрах у дома, Елица ме посрещна с усмивка:
– Мамо! Разкажи ми за баба и дядо!
Прегърнах я силно и усетих как болката леко отстъпва място на надеждата.
Сега често се питам: трябва ли да пусна корените си напълно, за да намеря себе си? Или има начин да съм част и от двата свята? Какво бихте направили вие на мое място?