Всеки ден готвя отново, защото Иван отказва остатъци: Как да изляза от този омагьосан кръг?

– Пак ли ще претопляш от вчерашното? – гласът на Иван проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с черпака в ръка, а в тенджерата къкриха останките от мусаката, която бях приготвила снощи. Сърцето ми се сви – знаех какво ще последва.

– Не мога да ям претоплено, Мария. Знаеш, че не обичам. – Той седна на масата, разлисти вестника и дори не ме погледна.

В този момент ми се прииска да изкрещя. Да му кажа, че съм уморена. Че не издържам повече. Но вместо това само въздъхнах и оставих черпака на плота.

– Добре, ще сготвя нещо ново – казах тихо и отворих хладилника. Погледът ми се плъзна по купчината кутии със „забранени“ остатъци – супа от понеделник, пиле с ориз от вторник, мусака от сряда. Всичко щеше да отиде на боклука.

Докато белех картофите, ръцете ми трепереха. Вече не помнех кога за последно бях седнала спокойно да изпия чаша кафе или да прочета книга. Всеки ден беше едно и също: ставам в шест, за да направя топла закуска – мекици, баница или поне пържени филийки. След работа тичам до магазина, после готвя нова вечеря. Иван никога не се оплакваше от вкуса – само от това, че не е прясно.

Понякога си мислех, че ако изчезна за ден-два, той просто ще гладува, вместо да си стопли нещо от хладилника. Но после се сещах за майка му – как винаги му е угаждала, как никога не е позволявала на Иван да яде „вчерашна манджа“. Може би вината не беше негова. Може би аз бях виновна, че не мога да кажа „стига“.

– Мария, къде са ми чорапите? – извика той от спалнята.

– В шкафа ти са! – отвърнах и се опитах да не избухна.

– Не ги намирам! – гласът му стана раздразнен.

Оставих картофите и влязох в спалнята. Чорапите бяха точно там, където винаги ги държа. Подадох му ги мълчаливо.

– Какво щях да правя без теб? – каза той с усмивка, сякаш това беше комплимент.

Но аз вече не го усещах така. Чувствах се като прислужница в собствения си дом. Когато се оженихме преди десет години, мечтаех за топло семейство, за взаимност и подкрепа. Вместо това получих безкрайни задължения и усещането, че никога не съм достатъчна.

Вечерта седнахме на масата. Иван ядеше мълчаливо новата яхния, а аз бутах храната си по чинията. Дъщеря ни Елица ме погледна с тъжни очи.

– Мамо, защо си тъжна? – попита тя тихо.

– Не съм тъжна, миличка – излъгах я и я погалих по косата.

Но тя знаеше истината. Децата усещат всичко.

След вечеря Иван се настани пред телевизора с бира в ръка. Аз миех чиниите и гледах през прозореца към тъмния двор. Спомних си как преди години мечтаех да имам градина с цветя и люлка под старата череша. Сега нямах сили дори да полея цветята на балкона.

На следващия ден всичко се повтори. И на по-следващия. Единственото различно беше усещането за празнота, което растеше в мен с всеки изминал ден.

Една събота сутрин реших да поговоря с Иван.

– Можем ли да поговорим? – попитах го докато сипвах кафе.

– Кажи – отвърна той без да откъсва поглед от телефона си.

– Уморена съм. Не мога повече всеки ден да готвя ново. Имаме толкова много храна, която просто изхвърляме…

Той ме погледна учудено.

– Какво толкова ти коства? Ти си вкъщи след работа, аз работя тежко цял ден…

– И аз работя! – гласът ми потрепери. – И аз имам нужда от почивка! Не е нормално всичко да зависи само от мен!

Той замълча за миг.

– Така съм свикнал… Майка ми винаги готвеше прясно…

– Аз не съм майка ти! – извиках и сълзите ми потекоха по бузите.

Елица влезе в кухнята и ни погледна уплашено.

– Стига сте се карали…

В този момент осъзнах колко много боли това ежедневие не само мен, но и детето ни.

Вечерта седнах сама на балкона с чаша чай. Гледах светлините на града и мислех за живота си. За мечтите си. За това как съм позволила на рутината и чуждите очаквания да ме превърнат в сянка на самата себе си.

На следващия ден реших: няма повече да готвя всеки ден ново. Оставих бележка на хладилника: „Днес вечеряме остатъци.“ Иван мълчаливо седна на масата и без дума започна да яде супата от вчера. Не каза нищо – нито добро, нито лошо. Но аз усетих как малка искра надежда се запалва в мен.

Може би промяната започва с малки крачки. Може би трябва първо аз да повярвам, че заслужавам повече.

А вие как мислите? Колко дълго човек трябва да жертва себе си заради другите? Има ли граница между любовта и саможертвата?